Най-трудно било да се преодолее представата за затвореността на вселената в себе си, в кръга на времето, което няма начало и свършек и съществува вечно, безкрайно. Математическите формулировки от рода на Лоренцовите преобразования не помагали, а само заплитали въпроса, защото не позволявали на човешката мисъл да преодолее всички тези «затворени в себе си» системи, сфери, кръгове на времето, които не са нищо друго освен отражение на хаоса на инферналния опит в безизходицата. Едва когато можал да преодолее инферналните кръгове и разбрал, че затвореността не съществува, а има само развиващ се в безкрайността хеликоид, човекът според израза на един индийски мъдрец разперил лебедовите си крила над бурния бяг на времето, над сапфирното езеро на вечността.
— … Тогава и именно тогава ние овладяхме смайващите ви психически въздействия и предвиждания, тогава стигнахме до изобретяването на Звездолета с прав лъч, понеже бяхме разбрали анизотропната структура на вселената.
Звездолетите с прав лъч вървят по осите на хеликоидите, вместо да размотават безкрайно дългия спирален път. И въображението на учения, изградено върху логически-линейните методи за изучаване на света, прилича на същата тази спирала, която се намотава безкрайно върху непреодолимата преграда на Тамас. Само в ранната възраст, преди човекът да е бил кондициониран от системата възприети възгледи, в него покълват способностите на правия лъч, които на времето били смятани за свръхестествени, например ясновидството, телеакцепцията и телекинезата, умението да избира от възможните бъдещи варианти оня, който ще осъществи. Ние на Земята се стремим да развиваме тези способности във възрастта, когато още не е влязла в действие най-голямата кондиционираща сила на организма — Кундалини, силата на половото узряване.
На същата всеобща закономерност е подчинено и развитието на живота, което неизбежно, навсякъде, на различни нива на времето води до проблясък на мисълта. За да стане това, е необходимо постоянство на вътрешната среда в организма и способност за натрупване и запазване на информация. Другояче казано — необходима е независимост от външните условия на съществувание в максималната възможна степен, защото пълната независимост е непостижима.
За да се получи мислещо същество, възходящата спирала на еволюцията се навива все по-плътно, понеже коридорът на възможните условия става все по-тесен. Получават се много сложни организми, все по-сходни помежду си, макар че са възникнали в различни точки от пространството. Мислещият организъм неизбежно е рязко изявен като индивид за разлика от интегралния член на обществото на предмисленото равнище на развитие, като например мравката, термита и другите животни, пригодени към колективно съществувание. До известна степен качествата на мислещия индивид са антагонистични на социалните нужди на човечеството. Дали това ни харесва, или не, но така е станало при възникването на земния човек, а следователно и на вашия. То не е много подходящо за изкореняването на инферното, но след като сме разбрали случайността, ние сме стигнали до абсолютната необходимост от по-нататъшно, сега вече съзнателно затягане на спиралата в смисъл на ограничаване на индивидуалното пилеене на чувствата и стремежите, тоест на необходимостта от външна дисциплина като диалектически полюс на вътрешната свобода. Оттук произтичат сериозността и строгостта на изкуството и науката — отличителна черта на хората и обществата от най-висша категория — комунистическите.
Ако вместо затягане на спиралата на обществото се стигне до разпиляване и развиване, тогава ще се появят безброй анархистични индивиди (особено при по-леките условия на живот), съответно ще настъпи разпиляване и в творчеството: раздробени образи, думи, форми. По широтата и продължителността на разпространението на подобно творчество могат да се установят периодите на упадък на обществото — епохите на разпасаните, недисциплинирани хора. Върху науката на Ян-Ях се е отразил особено силно нейният разпасан характер и последица от това е неумението да се намери правилният път. Отделни ефекти без хармонично музикално съзвучие, оркестрирано според най-насъщните нужди на човечеството… — Вир Норин млъкна, а после добави: — Извинете, аз не исках да засягам социалните въпроси, но, изглежда, ние на Земята не можем да разсъждаваме иначе, без да имаме предвид главната цел: опазването на спокойствието, радостта и творческия труд на хората!…
Учените на Торманс посрещнаха края на речта на Вир Норин с навъсено мълчание. Те седяха и не изразяваха чувствата си нито с думи, нито с жест, докато той слизаше от катедрата, малко учуден от реакцията на аудиторията. Впрочем той беше почувствувал нарастващата неприязън още в началото на социологическите си формулировки. Вир Норин се поклони и излезе от залата, усещайки с цялото си същество експлозивната враждебност на привилегированите слушатели. Когато затвори вратата зад гърба си, той чу хаотичен шум, който веднага се засили до вик. Естествено, никой не излезе да го изпрати и Вир Норин, който не понасяше прощалните церемонии, дори се позарадва, че е спестил време и по-рано ще види Сю-Те. След половин час той наближи своя дом. В душата му се зароди неясно опасение: нещо лошо назряваше в бъдещата му съдба и това лошо беше свързано с речта му във физикотехническия институт. Да, той направи впечатление на учените, но какво? Беше се държал не така, както трябва, защото не можа да остане в рамките на «чистата» наука на Ян-Ях. А Таел подчертаваше необходимостта тъкмо от такава реч…
Трябва да поговори с Родис, тя е способна да надникне в бъдещето по-далеч от него…
Лошите предчувствия на Вир Норин изчезнаха, щом видя Сю-Те. Той никога не беше си представял колко много истинско щастие ще може да изпита на ръба на опасността в такава една стаичка. Лицето на Сю-Те беше озарено от беззаветна любов и Вир Норин чувствуваше колко са му скъпи всеки неин жест, бръчиците около засмяната и́ уста, походката и́, нейният странен нежен глас, нито висок, нито нисък, нито звънлив, нито глух. Сю-Те винаги умееше да внесе нещо ново, изненадващо в техния разговор, внезапно преминавайки от сияещата радост към тревожните мисли за бъдещето, от лудешката, почти яростна страст към тъжното съсредоточаване в себе си. Понякога, също като стресната насън, Сю-Те гледаше Вир Норин, сякаш се взираше в бездната на живота, готова да хвърли в нея душата и тялото си, да отдаде всичко, до последната си въздишка. От време на време като призрак на бедата пред нея изведнъж се изправяше тъмното бъдеще, в душата и́ се пораждаше остро чувство за крехкостта на нейното щастие със странния пришълец от междузвездните пространства, които умът и́ не можеше да побере, и тогава Сю-Те се хвърляше към астронавигатора и замираше, притисната до него със затворени очи, едва дишайки.