— Колко е красиво в сравнение с жалката простота на нашата линейна азбука! — възхищаваше се Ола Дез. — Може би след завръщането си трябва да предложим азбуката на Торманс в СВУ — Съвета за всеобщи усъвършенствувания.
— Не мисля така — възрази и́ Фай Родис, — азбуки от този вид вече са били използувани на Земята, и то векове наред. Консерваторите на всички времена и народи изтъквали тяхното предимство пред чисто фонетичните, подобни на онези, които са дали началото на нашата линейна писменост. Те доказвали, че в качеството си на идеограми тези знаци се четат с общ смисъл от народи, които говорят на различни езици…
— И буквите стават не само абстрактни знаци или символи с конкретен смисъл — поде Ола Дез. — Ето защо те са толкова много!
— И твърде малко за целия обем на експоненциално разширяващата се човешка мисъл — добави Чеди Даан.
— Вие правилно сте забелязали главното противоречие — потвърди Фай Родис, — всяко нещо на този свят се плаща, и предимствата на идеографската писменост започват да стават нищожни с развитието на културата и науката. За сметка на това стократно се засилва недостатъкът и́ — смисловата вкаменелост, която спомага за изоставането на мисленето, за забавянето на неговото развитие. Сложната красива писменост, изразяваща хиляди нюанси там, където са нужни милиони, се превръща в архаизъм, в подобие на пиктограмите на хората от каменния век, от които тя безспорно е произлязла.
— Аз отдавна се предадох, Фай! — засмя се Ола Дез. — В СВУ сто на сто ще ме обявят за привърженичка на пещерното мислене. Благодаря ви, че ме избавихте от позора.
— Едва ли в СВУ ще се отнесат толкова безпощадно към вас — със същия тон и́ отговори Фай Родис. — В този Съвет мнозинството са мъже, и при това скептици. Едно съчетание. неустойчиво пред лицата от нашия пол, особено с вашите данни.
— Вие се шегувате — сериозно каза Чеди, — а на мен ми се струва трагично толкова дългото съществуване на идеограмите на Торманс. Това сочи неизбежна изостаналост в мисленето…
— По-точно, забавяне на прогреса и архаика на формите — поправи я Родис, — изостаналостта предполага сравнение. С кого? Ако приемем, че с нас, то на какво историческо равнище? Нашето съвременно е значително по-високо. Отминали са толкова векове на добър, разумен и задружен живот, на жадно опознаване на света, на щастие от обогатяването с красота и радост. Кой от нас би отказал да живее през тези времена?
— Аз — обади се Вир Норин. — Нашите прадеди са знаели толкова малко. Аз не бих могъл…
— И аз — съгласи се Фай Родис, — но пред нас също се простира безграничният океан на познанието, както и пред тях. Емоционална разлика няма. А личното достойнство, мечтите и любовта, приятелството и разбирателството — всичко, което ни отглежда и възпитава? По това ние сме еднакви. Защо тогава да отричаме на Торманс правото на сходно стъпало? Само заради изостаналата писменост ли? Още повече, че главното доказателство за тормансианството очевидно отпада. Нашите демографи не потвърждават колосалната численост на населението, установена от цефеяните. Разликата е десетократна!
— Невероятно! — поклати глава Гриф Рифт. — Във всичко друго цефеяните се представиха като добри планетографи. Грешка ли е това, или…
— Рязко спадане на числеността — довърши Фай Родис. — Може би. Но тогава това е катастрофа, а ние не забелязахме нищо особено.
— Катастрофата не е задължителна — възрази Тивиса Хенако.
— От посещението на цефеяните са се минали повече от два века. Нека вземем средната продължителност на живота, характерна за началото на ЕСО — седемдесет години. През един период, равен на четворна продължителност на живота, населението на Торманс е могло да намалее още по-значително или, напротив, да нарасне по чисто вътрешни причини.
— На мен ми се струва, че вътрешните причини са най-лошият вид катастрофа — каза Чеди, — Засега планетата Ян-Ях не ми харесва по нейните телевизионни предавания!
Сякаш за да оправдае думите на Чеди, от дълбините на стереоекрана се дочу мелодична музика, която само от време на време се прекъсваше от дисонансни удари и вопли. Пред тях се появи площад на една височина, постлан с нещо като сивокафеникаво стъкло. Стъклена пътека пресичаше площада и водеше до една стълба от същия материал. Украсеното с високи вази и масивни стълбове от сив камък стълбище само след няколко стъпала стигаше до една стъклена сграда, която блестеше на червеното слънце. Лекият фронтон се крепеше от ниски колони, свързани с причудливо преплетени пиластри от яркожълт метал. Лек дим се виеше над двете грамадни черни чаши пред входа.
По стъкления път се движеше тълпа от млади хора. Те размахваха къси палки и удряха с тях звънтящи и кънтящи дискове. Някои носеха на преметнати през рамо каиши малки червенозлатни кутийки, настроени на една и съща музика, която земляните бяха причислили към зеленосинкавия спектър.
Досега цялата музика на Торманс, която те бяха чували, принадлежеше само към червеното и жълтото ветрило на тоналностите и мелодиите.
Камерата на телевизионния приемател се приближи към вървящите. Те имаха яркожълти наметала, изпъстрени със зинали сгърчени черни змии.
Всеки от мъжете подаде ръка на спътничката си. Продължавайки да се движат, обърнати в профил към стълбата, те изведнъж запяха, по-точно — пронизително се завайкаха. Виещият напев бе подет от всички, които ги съпровождаха.
Чеди Даан, Фай Родис и Тивиса Хенако, които най-добре от всички бяха овладели езика на Торманс, заслушаха напрегнато. Щракна специалният филтър на звукозаписа, който модулираше ускорения неясен говор.
— Те възпяват ранната смърт, защото я смятат за главно задължение на човека спрямо обществото! — възкликна Тивиса Хенако.