Земляните за последен път хвърлиха поглед към «Тъмен пламък». Уютното и защитено късче от родната им планета стоеше като изоставено сред прашната поляна на ярко осветената от чуждото светило равнина. Хората от Земята знаеха, че шестимата останали в кораба непрекъснато ги наблюдават, но тъмнината в дълбините на люка и галерията изглеждаше непроницаема.
Подчинявайки се на знака на сановника — «змиеносеца», както го кръсти Евиза, — астронавтите се отпуснаха на дълбоките меки седалки и колата, бавно люлеейки се и подскачайки, се понесе по неравния път. Някъде под тях бучаха моторите. Вдигна се кафеникав фин прах, който закри купола на «Тъмен пламък». Фуниите на мощен компресор издухваха праха назад. Земляните се огледаха. Съпровождащите ги, начело с двамата «змиеносци», бяха седнали настрана от тях и не проявяваха нито дружелюбие, нито враждебност, нито дори просто любопитство. Но Родис долови жаден и страхлив интерес в погледите, които те хвърляха крадешком към тях. Така биха могли да се държат малките деца от далечното минало на Земята, които знаели, че в къщи ще ядат бой, ако се въртят край пришълци и се запознават с тях. Кацането на земляните се пазеше в тайна. Лудо препускащата кола отначало не привличаше вниманието на все по-многобройните пешеходци или на хората във високите, опасно люлеещи се при движение коли. Но слуховете за гостите от Земята по някакъв начин се разнесоха из град Средище на Мъдростта. След четири земни часа, когато колите започнаха да наближават столицата на планетата, от двете страни на широкия път вече се тълпяха хора, всички без изключение млади, в работни дрехи с еднообразна кройка, но с различни цветове. Назад останаха кафявите сухи равнини. Много тъмната и плътна зеленина на горичките се редуваше с правилните геометрични форми на обработените ниви, а дългите редици от ниски къщурки — с масивни кубове, очевидно заводски сгради.
Най-сетне под колелата на автомобила непоносимо заблестя огледално-стъклената настилка на улица, подобна на онези, които астронавтите бяха виждали в телевизионните предавания. Вместо да навлязат навътре в града, колите се отбиха по един път, заграден от двете страни с високи дървета с тъмно маслинени прави дънери. Дългите им клони, които приличаха на ветрила, бяха насочени към пътя и кулисообразно затуляха съседните дървета. Пътят се губеше в сянка като в дъното на сцена през безкрайни редици от декори. Внезапно дърветата-кулиси отстъпиха мястото си на троен ред ниски дървета, приличащи на жълти конуси, обърнати с основата нагоре. Между тях в триъгълните отвори на фона на тъмното лилаво небе се виждаше покритото с пъстри цветя било на хълма, който господствуваше над столицата. Една непрекъсната четириметрова синя стена заграждаше овалното пространство, в което се кълбеше, сякаш искаше да прелее навън, гъста гора от сребристозелени, подобни на елхи дървета. Тази градина или парк зад пъстрия килим на поляната изглеждаше прекрасна след сивкавите, кафявите и тъмношоколадовите степи, които се простираха под плътното лилаво небе от двете страни на тристакилометровия път от звездолета до столицата.
— Каква е тази горичка? — за пръв път наруши мълчанието Фай Родис, като се обърна към старшия «змиеносец».
— Градините на Цоам — отговори той с лек поклон, — мястото, където живее лично великият Чойо Чагас и неговите високопоставени помощници — членовете на Съвета на Четиримата.
— Нима не отиваме в града?
— Не. В своята безкрайна доброта и мъдрост великият ще ви приюти в градините на Цоам. Вие ще бъдете негови гости през цялото време, докато не напуснете планетата Ян-Ях. Ето че пристигнахме. Вътре не може да влиза никоя кола. — С изненадваща пъргавина старшият сановник отвори задната вратичка и се измъкна на стъклената плоскост на площадката пред портата. Той вдигна пред лицето си един лъскав диск и се скри в отворилия се отстрани проход. Вторият «змиеносец», който през цялото време беше мълчал, покани с жест гостите да слязат от колата.
Астронавтите се струпаха пред портата и взеха да се разтъпкват и да оправят тръбичките на биофилтрите си. Вир Норин и Чеди Даан се върнаха малко назад, за да обхванат с поглед многоетажната кула с вътрешни издатини и позлатени гребени, която служеше за вход на градините на Цоам.
— И тук змия! — възкликна Чеди. — Забелязахте ли: и на гърдите на сановниците, и на вратите на колите, и сега тук, на портата на двореца на владетеля.
— Няма нищо чудно — възрази астронавигаторът, — нали са от Земята, където този символ толкова често се е срещал в древните цивилизации. Не случайно змията е била избрана за символ на Сатаната и властта. Тя притежава способността да хипнотизира, прониква навсякъде и е отровна…
— Не мога да си представя как се избавят те от праха при такива фини и сложни архитектурни форми — каза, приближавайки се, Евиза Танет.
— Без човешки ръце едва ли минават, но това е опасно занимание — отговори Вир Норин.
— Следователно не се ценят нито ръцете, нито животът — заключи може би твърде прибързано Чеди.
Думите и́ потънаха в гръмогласния рев, който се разнесе от малката куличка в центъра на арката над портата:
— Приветствувам ви, чужденци. Влезте без страх, защото тук вие се намирате под високата закрила на Съвета на Четиримата, върховните избраници на народа на Ян-Ях, и лично на мен, техния глава…
При последните думи огромните половинки на портата се разтвориха широко. Земляните се усмихнаха: уверенията на владетеля на Торманс бяха излишни — никой от тях не изпитваше дори и сянка от страх. Астронавтите тръгнаха по еластичните плочи, които поглъщаха звука на крачките им. Пътят описваше резки зигзаги, напомнящи знаците на мълнията, които открай време се употребяваха на Земята.
— Не са ли твърде много думите? — полувъпросително каза Чеди с едва доловим оттенък на нетърпение.
— И завоите — добави Евиза.