— И вторият нищо не усеща!
— Това ваши фокуси ли са? — попита властелинът извън себе си от яд.
— Страх ме беше да не се натъкна на неразбиране, както стана вчера с прозореца — с донякъде извиняващ се тон си призна Родис.
— С всекиго ли можете да направите това? Дори и с мен?
— Не. Вие се числите към онази пета част от хората, която не се поддава на хипноза. Отначало трябва да сломя подсъзнанието ви. Впрочем това ви е известно… Вие имате концентрирана и тренирана воля, могъщ ум. Вие карате хората да ви се подчиняват не само посредством влиянието на славата, властта и съответната обстановка. Макар че отлично използувате и тези начини. Да вземем вашата приемна зала: вие седите горе, озарени, а долу, в полумрака, са всички други, нищожните служители.
— Не е ли добре измислено? — попита Чойо Чагас с нотка на превъзходство.
— Тези неща отдавна са известни на Земята. И то къде-къде по-величествени!
— Например?
— В древен Китай императорът, или Синът на небето, веднъж годишно отправял молитва за добра реколта. Той стигал от храма до специалната мраморна беседка — олтара — през парка по път, по който имал право да ходи единствено той. Пътят бил издигнат до върховете на дърветата в парка и покрит с грижливо наредени мраморни плочи. Той вървял в пълно уединение и тишина, носейки съда с жертвата. На всеки човек, който случайно се мернел там долу, под дърветата, незабавно му отсичали главата.
— Значи, за да бъде пълно моето величие, вчера аз трябваше да отсека главите на всички ви?… Но да оставим това. Как се справихте с моите стражи?
— Много лесно. Те са тренирани за безотговорно и безразсъдно изпълнение. То води след себе си загуба на разумното възприемане и на волята — главния компонент на устойчивостта. Това вече не е индивидуалност, а биомашина с въведена в нея програма. Няма нищо по-лесно от смяната на програмата…
Иззад драперията също така внезапно като мъжа си се появи една необикновено красива за тормансианка жена. Висока колкото Фай Родис, но значително по-нежна, тя се движеше с особена гъвкавост, явно целяща да прави впечатление. Косата и́, черна като на Родис, но матова, а не лъскава, беше сресана над високото гладко чело и падаше по слепоочията и тила и́ на тежки вълни. На темето и́ блестяха две преплетени змии със зинали уста, майсторски изковани от светъл метал с възрозов оттенък. Огърлица от същия метал във вид на ажурни квадрати, свързани помежду си с розови камъни с елмазен блясък, обхващаше високата и́ шия и се спущаше с четири лъскави висулки в трапчинката между едва прикритите от фестоните на изопнатия корсаж гърди. Полегатите тесни рамене, красивите ръце и голяма част от гърба бяха оголени, което представляваше голямо изключение от правилата на ежедневния костюм на Торманс.
Дългите, леко дръпнати очи под извитите вежди гледаха втренчено и властно, а устните на едрата уста с повдигнати ъгълчета бяха стиснати здраво и изразяваха недоволство.
Жената се спря и безцеремонно започна да разглежда гостенката си. Родис първа тръгна към нея.
— Недейте се самозалъгва — тихо каза тя, — вие безспорно сте красива, но не можете да бъдете най-прекрасна от всички, както и никой във вселената. Нюансите на красотата са безкрайно различни — в това се крие богатството на света.
Жената на властелина присви тъмните си кафяви очи и подаде ръка с величествен жест, в който се долавяше нещо престорено, детско. Фай Родис, която вече беше усвоила приветствието на Торманс, стисна предпазливо тясната и́ длан.
— Как се казвате, гостенко от Земята? — попита другата с висок, възостър глас, отсечено, сякаш заповядваше.
— Фай Родис.
— Звучи добре, макар че ние сме свикнали с други съчетания на звуковете. А аз съм Янтре Яхах, в ежедневния говор — Ян-Ях.
— Нарекли са ви по името на планетата! — възкликна Родис. — Сполучливо име за жена на върховен владетел.
По устните на жената от Торманс премина презрителна усмивка.
— Грешите! Планетата беше наречена с моето име.
— Не може да бъде! Да се преименува планетата с всяка нова владетелка — такъв огромен и излишен труд по преписването на всички означения, такава бъркотия по книгите!
— Грижите по промяната на имената не са нищо! — намеси се Чойо Чагас. — Нашите хора и без това си нямат работа, винаги ще се намерят свободни ръце.
Фай Родис за пръв път се смути и застана мълком пред властелина на планетата и неговата прекрасна жена.
Те и двамата изтълкуваха по своему нейното смущение и решиха, че е настъпил подходящ момент за приключване на аудиенцията…
— Долу в жълтата зала ви чака инженерът, прикрепен към вас, за да ви помогне в получаването на информация. Той винаги ще бъде тук и ще се появява след първото ви повикване.
— Инженер ли казахте? — попита Родис. — Аз се надявах на историк. Фактически аз съм невежа по въпросите на технологията. Освен това у нас, на Земята, историята е най-важният клон на знанията, наука на науките.
— За да борави човек с информацията, му трябва инженер. При нас е така. — Чойо Чагас се усмихна снизходително.
— Благодаря ви. — Родис се поклони.
— О, ние ще се срещаме още много пъти! Кога ще ми покажете филмите за Земята?
— Когато поискате.
— Добре. Аз ще избера подходящо време и ще ви съобщя. А, да — Чойо Чагас кимна към драпериите, — върнете ги в предишното им състояние.
— Можете да им дадете сигнал, те са свободни.
Чойо Чагас щракна с пръсти и в същия миг двамата стражи излязоха от скривалищата си с наведени глави. Единият от тях тръгна пред Фай Родис по коридорите към една зала, драпирана в черно и постлана с черни килими. Оттук двете дъги на черната каменна стълба се спущаха към златистожълтата долна зала. Стражът се спря край балюстрадата и Фай Родис тръгна надолу сама, чувствувайки странно облекчение като че ли зад навъсената чернота горе беше останала тревогата за съдбата на експедицията.