— О, глупости — отвърна бабата на Конър и го плесна доста болезнено и по двете бузи. — Защо не отидеш да сложиш водата да ври и не приготвиш на двете ни с майка ти по един чай, а? — добави тя. Думите ѝ не бяха молба.
Благодарен, че може да се измъкне от стаята, Конър пое към кухнята, а баба му сложи ръце на кръста си и се обърна към майка му:
— Кажи сега, мила — чу момчето думите зад гърба си, — теб пък какво да те правим?
Бабата на Конър не беше като другите баби. Той беше виждал бабата на Лили сигурно сто пъти и тя изглеждаше точно така, както трябва да изглежда една баба: с набръчкано лице и вечна усмивка, със снежнобяла коса и прочие. Тя готвеше, сипваше във всяка порция по три вида зеленчуци, а на Коледа седеше в ъгъла на стаята и се смееше тихо с хартиена корона на главата и малка чашка шери в ръка.
Виж, бабата на Конър носеше шити по поръчка костюми с панталони, боядисваше си косата, за да няма в нея нито едно сиво косъмче, и говореше неща без капчица смисъл, например „Шейсетте са новите петдесет“ и „Класическите стари автомобили имат нужда от най-скъпата поддръжка“. Какво изобщо значеха тия приказки? За рождени дни тя пращаше електронни поздравителни картички, а не истински, спореше с келнерите в ресторантите за качеството на виното, което ѝ сервираха, и все още ходеше на работа. Къщата ѝ също беше ужасна, пълна със скъпи стари вещи, които човек никога не трябваше да докосва, например стенния часовник. Дори на чистачката ѝ беше забранено забърше праха от него. Ами да, ето. Коя истинска баба има чистачка?
— С две захарчета и без мляко — провикна се тя от гостната, докато Конър приготвяше чая в кухнята. Сякаш той можеше да забрави, при положение, че баба му им беше гостувала вече сигурно три хиляди пъти.
— Благодаря ти, момчето ми — рече баба му, когато Конър ѝ занесе чая.
— Благодаря, мили — каза майка му и му се усмихна, но така, че баба му да не види. Усмивката ѝ за пореден път го покани да се съюзят срещу гостенката. Конър не можа да се сдържи и се усмихна леко в отговор.
— Как мина училището днес, младежо? — попита баба му.
— Добре — отвърна Конър.
Всъщност не беше минало добре. Лили още беше бясна, Хари беше напъхал маркер без капачка дълбоко в раницата на Конър и мастилото беше изтекло вътре, а госпожица Куон с най-сериозна физиономия го беше дръпнала настрани в междучасието, за да го попита „как се справя“.
— Знаете ли — каза баба му и остави чашата си на масата, — само на километър от нас има прекрасно частно училище за момчета. Проверила съм го, академичните стандарти са високи, много по-високи от тези на държавното училище, сигурна съм.
Конър се втренчи немигащо в нея. Това беше другата причина, поради която не обичаше баба му да им гостува. Винаги се държеше ужасно снобски спрямо кварталното училище, в което той ходеше.
Или пък зад думите ѝ се криеше нещо съвсем друго. Намек за едно възможно бъдеще.
За възможното след.
Конър усети как гневът се надига дълбоко в стомаха му…
— Той се чувства добре в сегашното си училище, мамо — побърза да каже майка му и стрелна момчето с поглед. — Нали, Конър?
Конър изскърца със зъби и отговори:
— Чувствам се добре в сегашното си училище.
За вечеря си поръчаха китайска храна по телефона. Бабата на Конър „не си падаше по готвенето“. Това си беше чистата истина. Всеки път, когато момчето ѝ гостуваше, се убеждаваше с очите си, че хладилникът ѝ си стои празен — обикновено вътре се мъдреха едно яйце и половин парче авокадо. Майката на Конър пък все още беше твърде уморена, за да готви. Самият Конър спокойно можеше да спретне нещо за вечеря, но явно на баба му не ѝ минаваше през ума, че това изобщо е възможно.
Оставиха го обаче да раздига масата след вечеря и Конър тъкмо пъхаше празните картонени кутии и мазното фолио при найлоновата торба с плодчета от тисово дърво, скрита още от сутринта на дъното на кофата за боклук, когато баба му влезе в кухнята и застана зад гърба му.
— Ти и аз трябва да си поприказваме, момчето ми — рече тя, застанала на вратата и препречила пътя към коридора.
— Ако си забравила, аз си имам име — обади се Конър, избутвайки боклука все по-надолу в кофата. — И то не е „момчето ми“.
— Не ми отговаряй — сряза го баба му. Стоеше до вратата, скръстила ръце на гърдите си. Конър вдигна глава и я загледа в упор. Тя издържа на погледа му, после изсумтя раздразнено. — Аз не съм ти враг, Конър — рече. — Дошла съм, за да помагам на майка ти.