Конър се вторачи невярващо в чудовището и в познатия заден двор, който изплуваше полека от разсейващата се мъгла.
— Какво ти каза принцът? — попита момчето.
— Каза ми, че убил момичето за доброто на кралството. Каза ми, че новата кралица наистина била вещица, че дядо му подозирал това, още когато се оженил за нея, но не обърнал внимание на подозренията си, защото бил запленен от хубостта ѝ. Принцът ми каза още, че нямал сили да победи такава могъща вещица сам. За да го стори, се нуждаел от яростта на разгневените си поданици. Смъртта на фермерската дъщеря щяла да предизвика точно тази ярост. Много съжалявал, че се наложило да убие любимата си, сърцето му било сломено, каза, но както собственият му баща паднал в защита на кралството, така паднала и младата фермерска дъщеря. Смъртта ѝ щяла да спомогне за победата над едно по-голямо зло. Когато после принцът каза на селяните, че кралицата е убила невестата му, той, по някакъв особен начин действително повярва, че това е истината.
— Това са пълни глупости! — изкрещя Конър. — Не е трябвало да убива момичето! Хората и без това били на негова страна. Щели са бездруго да го последват!
— Оправданията на убийците винаги трябва да се изслушват много скептично — отвърна чудовището. — Несправедливостта, която съзрях, несправедливостта, заради която станах и закрачих по земята, беше несправедливостта, извършена срещу кралицата, а не срещу принца.
— Него разкриха ли го? — ужасено попита Конър. — Наказаха ли го?
— Той стана един обичан и дълбоко уважаван крал — отговори чудовището, — който управлява щастливо и спокойно до дълбока старост.
Конър отново вдигна очи към прозореца на стаята си и се навъси.
— Значи добрият, смел принц се оказа убиец, а злата кралица изобщо не е никаква вещица. И каква трябва да е поуката от всичко това? Че аз трябва да бъда добър с нея?
Тогава момчето долови тихо ръмжене, каквото не беше чувало досега, и му трябваше цяла минута, за да разбере, че чудовището се смее.
— Мислиш си, че ти разказвам истории, за да ти внушавам някакви поуки? — изрече създанието. — Мислиш си, че съм се надигнал и съм закрачил по земята отвъд всяко време и пространство, само за да дойда да ти преподам урок как трябва да бъдеш добричък?
И чудовището продължи да се смее все по-силно и по-силно, докато земята под краката им се разтресе и Конър почувства, че небето ще се срине отгоре им.
— Добре, де — рече той сконфузено.
— Не, не — каза чудовището, когато най-сетне се успокои. — Кралицата със сигурност си беше вещица и като нищо сама да е замисляла наистина големи злини. Кой може да каже? В края на краищата, тя се мъчеше да задържи властта за себе си.
— Защо я спаси тогава?
— Защото тя може да беше всякаква, но не беше убийца.
Конър закрачи замислено напред-назад из двора. Крачеше и мислеше.
— Не разбирам. Кой е добрият в тази история?
— Не е задължително в една история да има добър. Както не е задължително да има и лош. Всъщност, повечето хора са нещо средно — нито добри, нито лоши.
Конър поклати глава.
— Тази история беше ужасна. Измамна.
— Тази история беше истинна — каза чудовището. — Много от истинните неща по света ни се струват измамни. Кралствата получават такива принцове, каквито заслужават, фермерските дъщери загиват невинни, а понякога и вещиците са достойни да бъдат спасени. Последното се случва често. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко често всъщност се случва.
Конър отново вдигна очи към прозореца на своята стая и си представи баба си, спяща в леглото му.
— И как всичко това ще ме спаси от нея?
Чудовището се изправи в пълния си ръст и загледа Конър от висината си.
— Не от нея трябва да бъдеш спасен — каза то.
Конър рязко се изправи на дивана. Дишаше тежко.
Часовникът показваше 12:07.
— Мътните го взели! — изруга той. — Сънувам ли, или не?
Гневно стана прав…
И се спъна.
— Сега пък какво? — изръмжа и се пресегна да запали лампата.
От един от полираните чворове в една от изциклените и лакирани дъски на пода беше израсла прясна, свежа и уханна фиданка, висока почти трийсет сантиметра.
Конър се втренчи в нея. После отиде до кухнята, донесе нож и я отсече.
Уговорка
— Прощавам ти — каза Лили, когато настигна Конър на път към училище на следващия ден.
— За какво? — попита Конър, без да поглежда момичето. Все още беше раздразнен от първата история на чудовището, от начина, по който измамнически се бяха усукали нещата в нея, от това, че чутото с нищо не му беше помогнало. Отне му повече от половин час да отреже изненадващо жилавата фиданка от пода, после му се стори, че едва беше затворил очи, когато се оказа, че вече е време за ставане — баба му го вдигна с укорителни викове, че се с успал. Не му позволи дори да каже „довиждане“ на майка си — „Трябва да я оставиш да почива“, каза баба му, защото прекарала нощта много тежко. Това накара Конър да се почувства виновен, защото, ако майка му е страдала през нощта, то той е онзи, кой го трябваше да е до нея и да ѝ помага, а не баба му, която едва го изчака да си измие зъбите, преди да му пъхне в ръката една ябълка и да го избута вън през входната врата.