— Прощавам ти, че ме забърка в неприятности, глупчо — каза Лили меко.
— Ти сама се забърка в неприятностите — отвърна Конър. — Ти блъсна Съли.
— Прощавам ти за това, че излъга — натърти Лили. Пуделските ѝ къдрици бяха опънати болезнено назад с широк ластик.
Конър продължи да крачи мълчаливо.
— Няма ли да ми кажеш, че и ти съжаляваш? — попита тя.
— Не — каза Конър.
— Защо не?
— Защото не съжалявам.
— Конър…
— Не съжалявам — сряза я Конър и спря на място. — И аз не съм ти простил.
Втренчиха се един в друг под студеното утринно слънце. Никой не искаше пръв да отмести поглед.
— Мама казва, че трябва да правим компромиси към теб — рече накрая Лили. — Заради тежкия период, през който преминаваш в момента.
За миг сякаш слънцето се скри. За секунда Конър видя буреносните облаци да приближават стремително, почувства, че са готови да избухнат в небето, че електричеството им ще протече през цялото му тяло, през юмруците му. Стори му се, че може да сграбчи въздуха и да го усуче около Лили, да разкъса с примката му телцето ѝ на две…
— Конър? — уплашено се обади момичето.
— Майка ти нищичко не разбира — рече Конър. — Ти също.
После се завъртя рязко и бързо се отдалечи, оставяйки Лили далеч зад гърба си.
Повече от година беше минала, откак Лили разказа на няколко от най-близките си приятелки за майката на Конър, макар самият Конър да не ѝ беше позволил да говори каквото и да било по този въпрос. Всяка от приятелките от своя страна беше разказала на своите приятелки и преди още да свърши денят, около Конър се беше образувал пуст кръг, мъртва зона, в чийто център стоеше момчето, а наоколо му сякаш бяха разпръснати мини, през които никой не смееше да пристъпи. Внезапно се оказа, че всички, които беше имал за приятели, млъкваха и отстъпваха встрани, когато той ги приближеше — не че (освен Лили) тия приятели бяха кой знае колко, но все пак фактът си оставаше. Докато минаваше по коридора или обядваше в стола, Конър долавяше как другите си шепнат зад гърба му. Дори на лицата на учителите се изписваше някаква особена, различна физиономия, когато той вдигаше ръка в клас.
Затова Конър престана да се смесва с групичката приятели през междучасията, престана да вдига глава, когато дочуеше шепота, дори спря да вдига ръка в часовете.
Никой не забеляза тази промяна. Сякаш изведнъж Конър беше станал невидим.
Никога преди училището не му се беше виждало толкова тежко, нито пък се беше радвал повече на лятната ваканция. Майка му провеждаше продължително лечение, вечно повтаряше, че е непоносимо, но все пак „върши работа“, докато най-после черният му курс наближи своя край. Планът беше тя да приключи с процедурите, Конър да започне новата учебна година и двамата да забравят трудностите и да отворят нова страница в живота си.
Само дето не стана така. Наложи се лечението на майка му да продължи много по-дълго, отколкото тя беше предвиждала — отначало втори курс процедури, след това трети. Учителите през новата учебна година се държаха още по-нетърпимо, защото всичките бяха нови и познаваха Конър само във връзка с положението на майка му, а не отпреди. Останалите деца продължаваха да се държат с него така, сякаш той беше болният, особено след като Хари и приятелчетата му го нарочиха и се постараха да го изолират напълно.
А сега и баба му се нанесе в собствената му къща, а той самият не спираше да сънува някакво си дърво.
А може би това изобщо не беше сън. Подобна мисъл правеше нещата още по-лоши.
Конър крачеше гневно към училище. Обвиняваше Лили, защото вината беше основно нейна, нали?
Обвиняваше Лили, защото кого другиго би могъл да обвини?
Този път юмрукът на Хари го удари в стомаха.