Конър падна, обели си коляното на бетонните стъпала и униформеният му панталон се скъса. Скъсаното беше най-сериозният проблем. Никак не го биваше в шиенето.
— Толкова си схванат, О’Мали — чу Конър смеха на Съли някъде отзад. — Всеки ден падаш!
— Трябва да идеш да се прегледаш — долетя и гласът на Антън.
— Може би О’Мали е пиян — добави Съли. Още смях, но между двете момчета Конър чувстваше един процеп на пълно мълчание и знаеше, че Хари не се смее. Без да поглежда назад, му беше ясно, че Хари само го гледа напрегнато, чака да види реакцията му.
Докато се изправяше на крака, Конър видя Лили да пристъпва край зиданата ограда на училищния двор в компанията на още няколко момичета — прибираха се в клас след междучасието. Лили не говореше със съученичките си — обърнала глава, не откъсваше поглед от Конър. После отмина.
— Днеска Суперпуделът не ти се притече на помощ — изсмя се Съли.
— Имаш късмет, Съли — обади се неочаквано Хари. Конър още не се беше обърнал да погледне нападателите си, но отлично разбра, че Хари изобщо не намираше шегата на Съли за смешна. Конър проследи с поглед Лили, докато тя се скри в училището.
— Ей, гледай ни в очите, когато ти говорим — тросна се Съли, цял пламнал от забележката на Хари, сграбчи Конър за рамото и рязко го завъртя на място.
— Не го докосвай — изрече Хари тихо и спокойно, но толкова заплашително, че Съли на секундата направи крачка назад. — Аз и О’Мали имаме уговорка — продължи Хари. — Само аз мога да го докосвам. Единствено аз. Нали така?
Конър помълча секунда, после бавно кимна. Да, уговорката като че ли наистина беше такава.
Хари, с безизразно лице и очи, все така приковани в очите на Конър, пристъпи крачка напред. Конър дори не трепна и двамата застанаха лице в лице, на сантиметри един от друг, а Антън и Съли се спогледаха нервно.
Хари рязко повдигна брадичка, сякаш изведнъж му беше хрумнал някакъв въпрос, въпрос, чийто отговор силно го интересува. Конър не помръдна. Класът им вече беше влязъл в час. Конър усети как над двама им се спусна пълна тишина, дори Антън и Съли се бяха смълчали. Скоро трябваше и те да се прибират в клас. Всъщност, трябваше да се приберат веднага.
Но никой не помръдна.
Хари сви юмрук и го вдигна, сякаш готов да замахне към лицето на Конър.
Конър не мигна. Дори мускулче не трепваше по него. Просто гледаше Хари право в очите и чакаше удара.
Но ударът не дойде.
Хари бавно отпусна ръка покрай ръба на панталона си, без да отмества поглед от очите на Конър.
— Да — каза тихо, сякаш беше открил отговора на онзи въпрос. — Така си и знаех.
И тогава за пореден път отгоре им се стовари гласът на съдбата.
— Момчета! — провикна се госпожица Куон и стремително закрачи през двора като някакъв ужас в човешки облик. — Междучасието свърши преди три минути! Какво си въобразявате? Защо сте още вън?
— Извинете, госпожице — отговори бодро Хари. Тонът му се беше променил за част от секундата. — С Конър си говорехме за домашното по Животопис на госпожа Марл и сме изгубил и представа за времето — и той тупна Конър по рамото, сякаш двамата бяха най-добри приятели. — Нашият Конър е голям майстор в разказването на истории — Хари кимна сериозно на госпожица Куон. — А и като си говорим така, той се разведрява.
— Така — намръщено отвърна госпожица Куон. — Доста правдоподобно, няма какво да се каже. Всичките сте с първо предупреждение. Още един проблем днес и ви наказвам без да ми мигне окото.
— Добре, госпожице — жизнерадостно отговори Хари, а Антън и Съли замърмориха нещо в същия смисъл зад гърба му. Групичката пое неохотно към класната си стая. Конър се повлече на метър зад останалите.
— Един момент, Конър — рече госпожица Куон.
Момчето спря и се обърна, без да вдига очи от обувките си.
— Сигурен ли си, че всичко е наред между теб и тези момчета? — попита възпитателката и придаде на лицето си „мило“ изражение, което не се различаваше особено от гневната ѝ физиономия.
— Да, госпожице — отвърна Конър, без да я поглежда.
— Защото аз не съм сляпа и отлично знам как действа Хари — каза госпожица Куон. — Насилникът с чар и отлични оценки си остава насилник — тя раздразнено въздъхна. — Един ден сигурно ще стане министър-председател. Бог да ни е на помощ.
Конър не каза нищо и мълчанието се изроди в онази така позната му тишина, създавана от начина, по който тялото на госпожица Куон се преместваше крачка напред с отпуснати рамене и лице, готово да се доближи до неговото.
Конър знаеше какво ще последва. Знаеше и омразата го сви отвътре.
— Не мога дори да си представя какво преживяваш, Конър — каза госпожица Куон съвсем тихо, едва ли не шепнешком, — но ако искаш да си поговориш с някого, вратата ми е винаги отворена за теб.