Конър не беше в състояние да я погледне в очите, нямаше сили да издържи загрижеността в погледа ѝ, не можеше да понесе звука на гласа ѝ.
(Защото не ги заслужаваше.)
(Кошмарът проблесна в съзнанието му, писъците и ужасът, и онова, което се случва на края…)
— Добре съм, госпожице — промърмори той, навел ниско глава. — Нищо особено не преживявам.
След секунда мълчание госпожица Куон отново въздъхна.
— Хубаво тогава — рече тя. — Забрави за първото предупреждение и отивай в час.
Тя го потупа леко по рамото и пое към входа на училището.
И в следващия миг Конър остана съвършено сам.
Знаеше, че може да стои неподвижен в двора цял ден и никой няма да го накаже за това.
От тази мисъл се почувства още по-зле.
Малък разговор
Когато се прибра от училище, баба му го чакаше, седнала на дивана.
— Трябва да си поговорим — изрече тя, още преди Конър да успее да затвори входната врата зад гърба си, а изразът на лицето ѝ го накара да се закове на място. Стомахът му се сви на топка от болка.
— Какво е станало? — попита момчето.
Баба му пое дълбоко въздух и се загледа през прозореца, сякаш да се овладее, преди да заговори. Заприлича му на някаква хищна птица. Ястреб, достатъчно силен да вдигне малко агънце.
— Налага се майка ти да влезе отново в болницата — рече тя. — Ти ще дойдеш при мен за няколко дни. Събери си багажа.
Конър не мръдна.
— Какво ѝ е?
Очите на баба му се разшириха за миг, сякаш не можеше да повярва, че чува такъв смайващо глупав въпрос.
— Има силни болки — каза. — По-силни от очакваното.
— Тя пие лекарство срещу болките… — започна Конър, но баба му плесна с ръце, веднъж, но силно, толкова силно, че го накара да замълчи.
— Така няма да стане, Конър — каза тя дрезгаво. Очите и не гледаха в него, а някъде зад гърба му. — Няма да стане.
— Кое няма да стане?
Баба му плесна лекичко още няколко пъти с ръце, сякаш проверяваше нещо, след това отново се загледа през прозореца. Устните и бяха плътно стиснати. После се изправи и старателно заоправя роклята си.
— Майка ти е горе — рече. — Иска да говори с теб.
— Но…
— Баща ти пристига в неделя.
Конър се изправи като свещ.
— Татко пристига?
— Трябва да звънна на няколко телефона — баба му стана, подмина го и излезе от стаята с мобилния си телефон в ръка.
— Защо си идва татко? — извика след нея Конър.
— Майка ти те чака — отговори баба му и затвори вратата зад себе си.
Конър дори не свали раницата от рамото си.
Баща му си идваше. Баща му. От Америка. Баща му, който не си беше идвал от по-миналата Коледа. Около новата му жена все възникваха някакви спешни ситуации в последния момент, които не му позволяваха да си идва по-често, особено пък сега, след като се роди бебето. Баща му, чиито гостувания полека-лека намаляваха, телефонните му обаждания се разреждаха и с чисто отсъствие Конър постепенно беше свикнал.
Баща му си идваше.
Защо?
— Конър?
Гласът на майка му.
Не лежеше в нейната си стая. Беше легнала в стаята на Конър, по гръб на леглото му, отгоре върху завивката, и се взираше навън през прозореца към черковния двор.
И към тисовото дърво.
Което в момента си беше просто едно тисово дърво.
— Здравей, мили — каза майка му и му се усмихна, но по бръчиците около очите ѝ Конър позна колко силно я боли, толкова силно, колкото я беше боляло само веднъж досега. Тогава тя също трябваше да постъпи в болницата и не излезе от там цели две седмици. Това беше миналия Великден и дните, прекарани тогава у баба му, за малко не довършиха и бабата, и внука.
— Какво става? — попита момчето. — Защо трябва да се връщаш в болницата?
Майка му потупа леко завивката с длан, канейки го да седне до нея.
Но Конър не помръдна.
— Много ли ти е лошо?
Майка му продължаваше да се усмихва, но вече с усилие, а пръстите ѝ шареха по избродираните фигурки върху завивката на Конър — мечки-гризли, които отдавна вече му се струваха бебешки. На главата си беше завързала червения си шал, но съвсем хлабаво, така че отдолу се виждаше бледия ѝ скалп. Конър помисли, че майка му сигурно дори не се е престорила, че ще пробва някоя от бабините му стари перуки.
— Ще се оправя — отвърна тя. — Сериозно ти казвам.
— Наистина ли? — попита момчето.
— Конър, това ни се е случвало и преди — рече майка му. — Не се тревожи. Миналия път се почувствах много зле, взеха ме в болницата, погрижиха се за всичко и нещата се оправиха. И сега ще стане така — дланта ѝ отново потупа завивката. — Защо не дойдеш да седнеш до уморената си стара майчица?