Конър преглътна тежко, но усмивката на майка му беше толкова светла и — сега вече той ясно го виждаше — истинска. Момчето пристъпи и седна до нея на леглото от страната на прозореца. Майка му прокара ръка през косата му, отмести бретона от очите му и Конър ясно видя колко е слаба ръката ѝ, само кожа и кости.
— Защо си идва татко? — попита.
Майка му замълча и отпусна ръка в скута си.
— Отдавна не сте се виждали вие двамата. Не се ли радваш?
— Баба никак не ми се видя доволна.
Майка му изсумтя.
— Е, знаеш колко го обича тя татко ти. Не ѝ обръщай внимание. Радвай се на гостуването му и толкова.
Поседяха мълчаливо няколко секунди.
— Има и още нещо — най-сетне се осмели Конър. — Нали?
Видя как майка му се насили да се придърпа по-нагоре на възглавницата и да седне по-изправена.
— Погледни ме, сине — каза тя кротко.
Конър обърна глава и я погледна в очите, макар че беше готов да даде милион лири само и само да не му се налага да го прави.
— Последният курс на лечение не помага така, както би трябвало — рече майка му. — Това означава, че докторите трябва да измислят резервен план, да опитат нещо друго.
— Това ли е проблемът? — попита Конър.
Майка му кимна.
— Това е проблемът. Има още много варианти, които могат да се пробват. Нормално е да се чувствам зле. Не се тревожи.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
— Защото… — тук Конър се запъна и заби поглед в пода. — Защото можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш.
И тогава почувства как тъничките ѝ ръце го обвиват, нейните тънички, тънички ръце, които преди бяха толкова плътни и меки, когато го прегръщаха. Майка му не отговори нищо, само се притисна в него. Конър отново погледна през прозореца и след малко майка му също загледа навън.
— Това е тисово дърво, нали съм ти казвала — рече тя най-сетне.
Конър извъртя очи, но не подигравателно.
— Да, мамо, казвала си ми сто пъти.
— Наглеждай го, докато ме няма — отговори майка му. — Нали ще се погрижиш то да е още тук, когато се върна?
И Конър разбра, че това е нейният начин да му каже, че все пак ще се върне у дома, затова само кимна и двамата продължиха да се взират навън към дървото.
Което не се промени и си остана просто едно неподвижно дърво, колкото и дълго да го гледаха.
Къщата на баба
Пет дни. Чудовището не беше идвало от пет дни.
Може би не знаеше къде живее бабата на Конър. Или знаеше, но просто не му се разкарваше чак толкова далеч. Бабата на Конър имаше съвсем малък двор, макар къщата ѝ да беше значително по-голяма от дома на Конър и майка му. Освен това в двора ѝ бяха наблъскани барака за инструменти, изкуствено езерце-алпинеум и облицована с дърво пристройка, откъдето тя вършеше по-голямата част от работата си като брокер на недвижими имоти — работа толкова скучна, че Конър не си даваше труд да изслуша повече от половин изречение всеки път, когато баба му се опитваше да му разкаже за ангажиментите си. Останалото място в двора беше заето от настлани с плочки пътеки и цветя в кашпи. Нямаше място за никакво дърво. Нямаше дори трева.
— Недей зяпа така безпомощно, младежо — каза бабата на Конър и се облегна на касата на кухненската врата, слагайки едната си обица. — Баща ти ще дойде всеки момент, а аз отивам при майка ти.
— Не зяпам — отвърна Конър.
— Все едно. Прибирай се.
Баба му изчезна в къщата, а Конър неохотно се повлече подире ѝ. Беше неделя — денят, в който баща му пристигаше. Първо щеше да дойде тук да вземе Конър, после двамата щяха да отидат в болницата при майка му, а след това планът предвиждаше да прекарат малко време само двамата, като баща и син. Конър дълбоко подозираше, че това е само поредното кодово име на „малкия разговор“.
Баба му нямаше да си е у дома, когато баща му пристигнеше. Така беше най-добре за всички.
— Прибери си раницата от антрето, ако обичаш — рече баба му и със замах грабна дамската си чанта. — Няма нужда той да си мисли, че те държа в някаква кочина.
— Надали точно това ще си помисли — промърмори Конър, докато баба му проверяваше червилото си в огледалото.
Къщата на баба му беше по-чиста от болничната стая, в която лежеше майка му. Чистачката Марта идваше всяка сряда, но Конър не виждаше нужда от посещенията ѝ. Щом станеше от леглото сутрин, баба му се захващаше да чисти, пускаше пералня четири пъти седмично, а една вечер Конър я хвана да чисти банята в осем часа вечерта. Чиниите от яденето отиваха направо в миялната машина, без дори да докосват мивката, а веднъж Конър още не беше приключил с вечерята, когато баба му му измъкна чинията изпод носа и я сложи за миене.