— Когато жена на моята възраст живее сама — казваше бабата на Конър поне веднъж на ден, — трябва да контролира нещата. Няма кой друг.
Казваше го с предизвикателен тон, сякаш провокираше Конър да ѝ се противопостави.
Баба му го караше до училище всяка сутрин и Конър неизменно пристигаше твърде рано, нищо, че пътуването траеше почти четирийсет и пет минути. Всеки ден след края на часовете баба му го чакаше с колата пред училищния двор и двамата отиваха право в болницата да видят майка му. Поседяваха там около час или по-малко, ако майка му се чувстваше твърде уморена за разговори — което се случи два пъти за последните пет дни — после се прибираха вкъщи, бабата на Конър караше момчето да се заеме веднага с домашните, докато тя поръчваше по телефона поредната готова вечеря.
Цялата история напомняше на Конър за почивката, която той и майка му бяха прекарали в хостел в Корнуол едно лято. Само че сега хостелът беше по-чист. А хазяйката командваше много по-брутално.
— Конър — обади се баба му и облече сакото си. Беше неделя и тя нямаше огледи на къщи с клиенти днес, така че Конър не беше сигурен защо ѝ е необходимо да се облича официално, само за да отиде до болницата. Подозираше, че и костюмът на баба му е свързан с някакво общо нейно намерение да накара татко му да се почувства неудобно. — Баща ти може и да не обърне внимание на това колко уморена се чувства майка ти напоследък. Затова аз и ти трябва да направим така, че той да не се заседява прекалено дълго при нея — баба му хвърли последен поглед в огледалото и добави полугласно — Макар че при него точно заседяването никога не е било проблем.
После бабата се обърна към Конър, махна му леко за довиждане и рече:
— Бъди послушен.
Вратата щракна зад гърба ѝ. Конър остана сам в нейната къща.
Отиде в стаята за гости, където спеше, откак беше дошъл. Баба му я наричаше „неговата стая“, но Конър неизменно ѝ казваше „стаята за гости“, което караше баба му да клати глава и да си мърмори нещо под нос.
Какво всъщност очакваше тя? Стаята по нищо не приличаше на негова стая. Не приличаше на ничия стая, в интерес на истината, със сигурност не и на момчешка стая. Стените бяха снежнобели, украсени тук-таме с три типа шарки, представляващи кораби с опънати платна — очевидно максималното, което баба му е могла да измисли по въпроса за това какви тапети биха допаднали на едно момче. Чаршафите на леглото и юрганът бяха също така искрящи, ослепително бели, а единствената друга мебел беше един дъбов скрин, толкова голям, че можеше да служи и за маса за хранене.
Това можеше да бъде която и да е стая в който и да е дом където и да е на земята или на която и да било друга планета. Конър не обичаше да стои в тази стая, дори и в случаите, когато искаше да се скрие от баба си. Сега влезе в стаята, само за да си вземе книга за четене, защото баба му беше забранила в къщата ѝ да се внасят портативни конзоли за компютърни игри. Конър изрови книгата от раницата си и направи крачка към вратата, като пътем хвърли поглед през прозореца, който гледаше към задния двор.
Само пътечки, настлани с плочки, барака за инструменти и пристроения офис на баба му.
Отвън нямаше нищо, което да отвърне на погледа му.
Холът на баба му беше от онези холове, в които никой всъщност не седеше — нито през деня, нито вечер. На Конър не му беше позволено въобще да влиза в тази стая, за да не изцапа дамаските, и сега той естествено отиде да седне точно там, за да почете, докато чака баща си.
Отпусна се на дивана, който беше стъпил на толкова тънки и извити дървени крачета, че изглеждаше така, сякаш носи високи токчета. Срещу него стоеше висок шкаф със стъклени вратички, пълен с чинии, изправени на специални стойки, и чаени чаши с толкова орнаменти, че едва ли човек можеше да пие от тях, без да се пореже. Над камината висеше старият стенен часовник на баба му, онзи, който никой друг освен нея не можеше да докосва. Беше го получила от своята майка и отдавна се заканваше да го занесе в някой антикварен магазин, за да получи оценка за реалната му цена. Под часовника се люлееше махало и той звънеше на всеки петнайсет минути — достатъчно силно, че да накара човек, който няма навик, да подскочи.
Целият хол приличаше на музей, който показваше как са живели хората преди. Дори телевизор нямаше. Телевизорът стоеше в кухнята, но почти никога не се включваше.
Конър се зачете. Какво друго можеше да прави?
Конър се беше надявал да поговори с татко си още преди той да долети от Америка, но при непрекъснатите посещения в болницата, часовата разлика с Щатите и удобните редовни мигрени на новата съпруга Стефани на момчето не му оставаше нищо друго, освен да чака баща си да пристигне.
Когато и да станеше това. Конър вдигна очи към часовника с махалото. Показваше дванайсет и четирийсет и две. След три минути щеше да звънне.
Три празни, тихи минути.
Конър осъзна колко нервен е всъщност. Не беше виждал баща си на живо отдавна, обикновено си говореха по скайпа. Дали татко му ще му се види променен? Дали Конър ще се види променен на татко си?
Разбира се, своя ред чакаха и останалите въпроси. Защо баща му идваше точно сега? Майката на Конър не изглеждаше никак добре, видът ѝ дори се беше влошил след пет дена в болницата, но тя все още възлагаше големи надежди на новото лекарство, което ѝ даваха. До Коледа оставаха още месеци, а рожденият ден на Конър вече беше отминал. Защо баща му идваше точно сега?
Момчето сведе поглед към пода, в чийто идеален център беше постлан много стар и много скъп на вид овален килим. Момчето посегна, повдигна ръба му и се взря в идеално лъснатите дъски отдолу. На една от тях личеше мястото на отдавна изциклен чвор. Конър прокара пръсти по него, но дъската беше толкова стара и гладка, че повърхността на чвора по нищо не се различаваше от повърхността на останалата ѝ част.
— Там ли си? — прошепна Конър.
Подскочи стреснато, когато звънецът отекна в антрето. Тромаво скочи и изхвърча от хола, много по-развълнуван, отколкото смяташе, че ще бъде. Отвори входната врата.
И ето, на прага стоеше баща му, напълно променен и в същото време абсолютно същият, какъвто го помнеше Конър.
— Здрасти, синко — каза татко му, а гласът му се огъна в онази странна форма, която Америка беше започнала да му придава.
Конър се усмихна толкова широко, колкото не се беше усмихвал повече от година.