— Конър…
— И да не забравим да се прибера навреме за училище.
— Кон…
— Защо дойде? — попита ниско Конър.
Баща му не отговори. В колата зейна бездна от мълчание, сякаш бащата и синът стояха на противоположните брегове на пресъхнал каньон. После таткото на Конър посегна да сложи ръка на рамото му, но момчето се дръпна и натисна дръжката на вратата, за да излезе.
— Конър, чакай.
Конър спря, но не се обърна да погледне баща си.
— Искаш ли да остана с теб, докато баба ти се върне? — попита татко му. — Да ти правя компания?
— Добре съм си и сам — отговори Конър и излезе от автомобила.
Когато влезе, в къщата цареше пълна тишина. Че как иначе?
Конър беше съвършено сам.
Отпусна се отново на скъпия диван, вслушвайки се как старата мебел скърца под тежестта му. Звукът беше толкова удовлетворяващ, че Конър се изправи и злорадо се хвърли с всичка сила още веднъж върху дивана. Отново стана и със скок се качи за трети път отгоре му, тънките крачета простенаха и диванът се премести десетина сантиметра, издрасквайки дъските на пода. След крачетата му се провличаха четири еднакви вдлъбнатини.
Конър се усмихна. Приятно чувство. Много приятно.
Скочи от дивана и го изрита така, че го премести още по-нататък. Смътно осъзнаваше, че се е задъхал. Главата му пламтеше като в треска. Засили се да ритне дивана за трети път.
Тогава вдигна очи и видя часовника.
Безценният стенен часовник на баба му висеше над камината, махалото се полюшваше насам-натам, сякаш водеше свой собствен, независим живот, абсолютно безразличен към Конър.
Със стиснати юмруци, момчето бавно се приближи до часовника. Оставаше само миг, преди механизмът да откънти своето донг-донг-дног, с което да изведе света до деветия час тази вечер. Конър остана неподвижен, докато голямата стрелка се плъзна напред и покри числото „дванайсет“. Точно, когато щеше да прозвучи първото донг, момчето посегна, хвана махалото и го задържа в най-високата точка на маха му.
Чу как механизмът застена жално, а началното д от прекъснатото донг увисна във въздуха. Със свободната си ръка Конър избута стрелките за минутите и секундите напред, отдалечавайки ги от точката „дванайсет“. Те оказаха съпротива, но момчето натисна силно, чу остро щрак!, което прозвуча наистина болезнено. Стрелките за минутите и секундите рязко се освободиха от механизма и Конър бързо ги завъртя по целия циферблат, като по пътя подбра и стрелката за часовете, вслушвайки се в безконечните недовършени донг и болезнени прищраквания, които долитаха от дълбините на дървената часовникова кутия.
Усещаше капките пот по челото си, тялото му сякаш грееше от бялата горещина в гърдите му.
(… почти като в кошмара, същата трескава, трепкаща мътилка, сред която светът се откача от оста си, но този път Конър бе властта, този път Конър бе кошмарът…)
Стрелката за секундите, най-тъничката от трите, се счупи с внезапно изпукване и падна от циферблата, отскочи от килима и изчезва в пепелта на камината.
Конър рязко отстъпи назад и пусна махалото. То се люшна до най-ниската си точка и застина, без да поднови движението си. Часовникът също мълчеше, не издаваше обичайните си жужащи и цъкащи звуци, стрелките му останаха замръзнали на място.
Олеле.
Конър осъзна какво е направил и стомахът му полека се сви на възел.
О, не, помисли момчето.
О, не.
Беше го счупил.
Беше счупил часовника, който сигурно струваше повече от очуканата кола на майка му.
Баба му щеше да го убие, щеше действително, буквално да го убие…
И тогава Конър забеляза, че…
Спрелите стрелки на повредения часовник показваха един точно определен час.
12:07.
— Разрухата в действие — изрече чудовището зад гърба му, — е забележително жална гледка.
Конър се извъртя рязко. Някак, някак си, чудовището се намираше в хола на баба му. Разбира се, то беше твърде грамадно, беше се навело съвсем, съвсем ниско, за да може да застане под тавана, клоните и листата на плътта му се сплитаха все по-стегнато, за да го направят по-малко, но чудовището беше тук — извисяваше се пред момчето, изпълвайки всяко ъгълче на стаята.
— Точно такъв тип разруха може да се очаква от едно момче — изрече то и горещият му дъх развя косата на Конър.
— Какво правиш тук? — попита момчето. Внезапно го заля неочаквана надежда. — Спя ли? Това сън ли е? Както онзи път, когато ти счупи прозореца на стаята ми, а после се събудих и…