— Дойдох да ти разкажа втората история — каза чудовището.
Конър изпъшка уморено и погледна пак към счупения часовник.
— И тя ли ще бъде лоша като първата? — попита разсеяно.
— Ще завърши с истинско разрушение, ако това имаш предвид.
Конър отново се обърна към чудовището. Лицето на създанието се беше изкривило в изражение, което момчето постепенно разпозна. Зла усмивка.
— Пак ли измамна история? — попита Конър. — Дето отначало ти се струва, че ще се развие по един начин, а тя вземе, че се развие съвсем другояче?
— Не — отвърна чудовището. — Това е история за един мъж, който мислеше само за себе си — чудовището се усмихна още по-широко и придоби още по-зъл вид, — и на края беше наказан наистина много, много жестоко за това.
Конър затаи дъх за миг и се замисли за счупения часовник, за дълбоките драскотини по пода, за отровните плодчета, които капеха от клоните на чудовището върху бабиния му чист под.
Замисли се за баща си.
— Слушам те — каза.
Втората история
— Преди сто и петдесет години — започна чудовището, — тази страна се превърна в люлка на индустрията. Фабриките никнеха като гъби. Дърветата рухваха, полята гинеха, реките почерняха. Небето се обви в пушек и пепел, хората също, по цели дни се давеха и кашляха, кожата им червенееше възпалена, а очите им се обърнаха вовеки надолу към пръстта. И хората започнаха да живеят на земята, а не заедно с нея.
Но зеленина все още имаше, стига да знаеш къде да я търсиш.
(Чудовището отново разпери ръце и мъглата на кълба нахлу в хола на бабата на Конър. Когато мъглата се разсея, Конър и чудовището стояха насред зелено поле, надвиснало над долина, в която се ширеше град от тухли и желязо.)
(— Значи наистина спя — рече Конър.)
(— Тихо — пресече го чудовището. — Той идва. Ето го.
И Конър видя един мрачен мъж, облечен в тежки черни дрехи и със смръщено лице да се изкачва по хълма срещу тях.)
— В края на зеленината живееше мъж. Името му няма значение, защото и без това никой никога не го наричаше по име. Селяните му викаха Знахаря.
(— Как? — попита Конър.)
(— Знахаря — повтори чудовището.)
(— Как?)
— „Знахар“ е старата дума за „аптекар“. Стара беше още в ония години.
(— О — отвърна Конър. — Ами така кажи.)
— Но мъжът беше заслужил прозвището си, защото знахарството е древен занаят, занаят на лекуването. Занаят на билките и дървесните кори, занаят на отварите от плодчета и листа.
(— Новата жена на татко е такава — обади се Конър, докато наблюдаваше как мрачният мъж се навежда и изравя един корен от пръстта. — Има магазин, в който продава кристали.)
(Чудовището се начумери.
— Едва ли е такава. По-вероятно е да няма нищо общо със знахарството.)
— Всеки ден Знахаря излизаше да събира билки и листа сред зелената природа. Но с годините му се налагаше да ходи все по-надалеч, защото фабриките и шосетата полека преляха извън града и плъзнаха навсякъде, подобно на обривите, които той така умело лекуваше. Преди успяваше да се запаси с детелина и розови листенца още преди да си изпие сутрешния чай, а сега трябваше да обикаля по цял ден да ги търси.
Светът се променяше, а Знахаря се огорчаваше и ожесточаваше. По-точно, той се ожесточаваше все повече, защото и бездруго си беше неприятен човек. Алчен беше и вземаше скъпо за лековете си, често искаше повече, отколкото болният можеше да си позволи да плати. Въпреки това Знахаря се изненада, когато един ден установи, че селяните не го обичат и това го огорчи още повече, защото той смяташе, че му дължат повече уважение. Но Знахаря продължи да се държи лошо с хората, те му отвръщаха със същото и нещата си вървяха все така, докато полека-лека пациентите на лечителя не започнаха да се отказват напълно от помощта му и да възлагат надеждите си на новите, по-модерни лекарства, които им предписваха новите, по-модерни лекари. От това, разбира се, Знахаря още повече се озлоби.
(Мъглата отново обви Конър и чудовището, после се отдръпна. Декорът се беше сменил. Сега двамата стояха насред окосена морава на върха на малко хълмче. В единия ъгъл на моравата се гушеше къщата на енорийския свещеник, край нея бяха пръснати няколко нови надгробни камъка, засенчени от клоните на грамадно тисово дърво.)
— В селото на Знахаря живееше и един свещеник…
(— Това е хълмът зад моята къща — прекъсна разказа Конър. После се заоглежда, но не видя нито железопътните релси, нито редиците спретнати къщи на квартала си. Само няколко тесни пътечки и калното речно корито.)