— Ела при мене — каза майката на Конър и потупа леглото до себе си. Момчето пристъпи и приседна до нея, като се постара да не докосне нито тръбичката, която влизаше през иглата в ръката ѝ, нито онази, която подаваше кислород в ноздрите ѝ, нито онази, третата, която — Конър знаеше — често вкарваха под кожата на гърдите ѝ и откъдето яркооранжевите химикали се наливаха в тялото ѝ по време на сесиите на лечението.
— Как е моят Конър? — попита майка му, посегна с изтънялата си ръка и го погали по косата. Момчето видя широкото жълто петно около мястото, в което иглата потъваше под кожата ѝ, видя множеството лилави натъртвания и убождания от вътрешната страна на лакътя ѝ.
Но майка му се усмихваше. Една уморена, изтощена усмивка, но все пак усмивка.
— Знам, че изглеждам страшна — рече тя.
— Не, не е вярно — отвърна Конър.
Майка му отново прокара леко пръстите си през косата му.
— Смятам, че мога да ти простя тази мила лъжа.
— Добре ли си? — попита Конър и макар че въпросът в някакъв смисъл беше напълно нелеп, майка му отлично го разбра.
— Ами, какво да ти кажа, мили — отвърна тя. — Няколко различни терапии, които докторите опитаха, не проработиха така, както се очакваше. А това, че не проработиха, стана ясно доста по-рано, отколкото предполагахме. Ако това изобщо ти звучи смислено.
Конър поклати отрицателно глава.
— Да, на мен също — призна майка му. Конър видя как усмивката ѝ се напряга, как за майка му става трудно да я задържи на лицето си. Тя пое дълбоко дъх, който влезе в гърдите ѝ с дрезгаво дращене, сякаш върху ребрата ѝ беше легнало нещо много тежко.
— Нещата се развиват много по-бързо, отколкото смятах, мили — каза тя, а гласът ѝ беше тих и плътен, толкова тих, че стомахът на Конър се сви на още по-болезнена топка. Изведнъж се зарадва, че не е хапвал нищо от закуска.
— Но — натърти майка му все така тихо, а усмивката се върна на устните ѝ, — има още един вариант, който лекарите ще пробват, едно лекарство, което е давало добри резултати преди.
— Защо не са ти го изписали досега? — попита Конър.
— Помниш ли сесиите на лечението ми? — попита майка му. — Как ми опада косата и колко повръщах?
— Разбира се, че помня.
— Ами това лекарство лекарите го дават тогава, когато сесиите не свършат работа — продължи майка му. — То винаги е било вариант за мен, просто досега докторите се надяваха, че няма да се наложи да го вземам — тя сведе очи. — Надяваха се, че няма да се наложи да започна да го вземам толкова скоро.
— Значи ли това, че вече е твърде късно? — попита рязко Конър, изричайки думите, преди дори да осъзнае какво казва.
— Не, Конър — бързо отвърна майка му. — Не мисли така. Не е твърде късно. Никога не е твърде късно.
— Сигурна ли си?
Майка му пак се усмихна.
— Твърдо вярвам във всяка дума, която ти казвам — отвърна тя е укрепнал глас.
Тогава Конър си спомни думите на чудовището. Да вярваш, е половината от изцелението.
Все още му беше трудно да диша, но усети, че напрежението леко отшумява и отпуска стегнатия му на възел стомах. Майка му забеляза това и започна да го гали по ръката.
— Да ти кажа нещо много интересно — каза тя с по-весел глас. — Помниш ли дървото на хълма зад нашата къща?
Очите на Конър се разтвориха широко.
— Няма да повярваш — продължи майка му, без да забележи реакцията му, — но лекарството, за което ти разправих, всъщност е направено от тисово дърво.
— От тисово дърво? — повтори Конър тихо.
— Да — отвърна майка му. — Преди година, когато започна цялата тази история, доста четох за тисовите дървета — тя се закашля в шепа, после преглътна и пак се закашля. — Искам да кажа, надявах се всичко да отмине много по-бързо, но още тогава ми се струваше невероятно, че пред прозореца ни расте тисово дърво. А сега точно то може да се окаже онова, което ще ме излекува.
Съзнанието на Конър се въртеше в такъв вихър, че му се зави свят.
— Растенията са нещо смайващо, не смяташ ли? — продължи майка му. — Толкова се стараем да се отървем от тях, а в същото време те са онези, които ни спасяват, когато сме в беда.
— Тисовото дърво ще спаси ли теб? — попита Конър, като едва събра сили да изрече думите.
Майка му се усмихна отново.
— Надявам се — отвърна. — Вярвам го.
Нима е възможно?
Конър излезе в болничния коридор, а мислите му препускаха. Лекарство, направено от тисово дърво. Лекарство, което наистина лекува. Лекарство точно като онова, което Знахаря отказа да приготви за дъщерите на свещеника. Макар че, в интерес на истината, Конър още не си беше изяснил напълно защо именно къщата на свещеника трябваше да бъде разрушена.