Мъглата отново ги обви и дворът на бабата на Конър изчезна от поглед. Светът потъна в сивота и пустота и Конър отлично разбра в какво се беше превърнала заобикалящата го до преди миг нормална реалност, стана му пределно ясно къде се намира.
Намираше се в кошмара.
Точно такова беше чувството в кошмара, точно така изглеждаше кошмарът, ръбовете на света се ронеха, а Конър стискаше с всичка сила ръцете и, чувствайки как те се изплъзват от хватката му, чувствайки как тя пада…
— Не! — изкрещя момчето. — Не! Само това не!
Мъглата се отдръпна и той отново беше в двора на бабината си къща, а чудовището все така седеше на покрива на пристройката.
— Това не е моята истина — проговори Конър с треперещ глас. — Това е просто кошмар.
— И така да е — каза чудовището и се изправи, а гредите на покрива на пристройката сякаш въздъхнаха от облекчение, — това ще се случи, след като приключим с третата история.
— Страхотно — каза Конър. — Поредната история. Все едно нямаме по-важни работи, за които да се тревожим.
— Историите са важни — каза чудовището. — Те са може би по-важни от всичко друго на света. Особено ако носят истината.
— Животопис — горчиво отвърна Конър с половин уста.
Чудовището го изгледа изненадано.
— Точно така — рече то. После се обърна да си върви, но хвърли един последен поглед на Конър. — Чакай ме скоро.
— Искам да знам какво ще стане с мама — рече Конър.
Чудовището замълча.
— Нима още не знаеш?
— Ти каза, че си целебно дърво — продължи момчето. — Е, сега имам нужда точно от силата ти да лекуваш!
— Това и ще направя — отвърна чудовището.
И със следващия порив на вятъра изчезна.
Вече не те виждам
— И аз искам да дойда в болницата — каза Конър на баба си следващата сутрин, когато седнаха в колата. — Не искам да ходя на училище днес.
Баба му просто запали двигателя и потегли. Беше напълно възможно повече никога да не му проговори.
— Как беше мама снощи? — попита момчето. Беше чакал баба си още дълго, след като чудовището си беше отишло, но така и не я беше дочакал и сънят го беше надвил.
— Все така — отвърна баба му лаконично, без да отмества очи от пътя напред.
— Новото лекарство помага ли ѝ?
Този път отговорът на баба му се забави толкова дълго, че Конър реши, че тя изобщо няма да му отговори и тъкмо се накани да попита повторно, когато тя каза:
— Рано е да се каже.
Конър изчака да минат още няколко преки и попита:
— Тя кота ще си дойде у дома?
Този път баба му изобщо не отговори, въпреки че Конър чака отговора ѝ половин час — чак докато стигнаха до училището.
Нямаше ни най-малка надежда, че може да внимава в уроците. Това за пореден път нямаше никакво значение, защото учителите все така не го изпитваха, нито му задаваха каквито и да било въпроси. Съучениците му също не му продумваха и дума. Скоро стана време за обедната почивка и Конър разбра, че току-що е прекарал един пореден предобед в пълно мълчание.
Седна сам в най-далечния край на трапезарията, храната стоеше пред него, но той дори не я докосваше. В помещението беше невероятно шумно, то цялото кънтеше от присъствието на учениците, които крещяха и се биеха, смееха се и пищяха. Конър се постара с всички сили да ги игнорира.
Чудовището щеше да я излекува. Разбира се, че щеше да я излекува. Защо иначе изобщо беше дошло? Нямаше друго обяснение за присъствието му. То беше закрачило по земята, приело образа на лековито дърво, на същото онова дърво, от което е направено лекарството на майка му. Защо би дошло, ако не за да ѝ помогне?
Моля те, мислеше Конър, забил поглед в недокоснатата храна на таблата пред него. Моля те.
С рязък шумен замах две ръце се подпряха от двете страни на таблата и събориха портокаловия сок на Конър в скута му.
Конър скочи на крака, но не достатъчно бързо. Панталоните му подгизнаха, течността капеше надолу и се стичаше по краката му.
— О’Мали се е подмокрил! — крещеше вече Съли сред смеха на Антън.
— Дръж! — викна Антън и блъсна локвичката сок от масата към Конър. — На ти още!
Както обикновено, между Съли и Антън се беше изправил Хари, със спокоен, втренчен поглед, скръстил ръце на гърдите си.
Неподвижен, немигащ, Конър се втренчи в него в отговор.
Без да помръднат и мускул, двамата се гледаха толкова дълго, че Антън и Съли постепенно притихнаха. Играта на нерви ги смути, защото не можеха да отгатнат какво се кани да прави Хари сега.