Съпротивляват се, но не побеждават.
Защото как е възможно момче да победи чудовище?
Спомни си писъците и хаоса. Спомни си как другите деца хукнаха да доведат учителите. Спомни си как кръгът от хора около него ставаше все по-широк, докато чудовището доразказваше в ухото му всичко, което сторило, за да помогне на невидимия мъж.
— Никога повече невидим — повтаряше чудовището, докато смазваше Хари от бой. — Никога повече невидим.
И тогава беше дошъл моментът, когато Хари беше спрял да се съпротивлява, моментът, в който ударите на чудовището бяха станали твърде силни, твърде много, твърде бързи, моментът, в който Хари беше започнал да се моли на чудовището за милост.
— Никога повече невидим — беше изрекло за последен път чудовището, беше пуснало Хари, а грамадните му клонести юмруци бяха останали стегнати и непроницаеми като удар от гръм.
После чудовището се беше обърнало към Конър.
— Но съществуват много по-тежки мъки от това да бъдеш невидим — беше изрекло то.
И беше изчезнало, оставяйки Конър над треперещия окървавен Хари.
В този момент всички в трапезарията гледаха Конър. Всички го виждаха, всички очи бяха втренчени в него. В помещението цареше мъртва тишина — твърде дълбока тишина за толкова много деца, събрани на едно място. Пълна тишина — до момента, в който учителите не я нарушиха. Защо идваха чак сега? Чудовището ли им беше попречило да разберат какво става? Или пък всичко наистина се беше развило за съвсем кратко време? Чуваше се само шумоленето на вятъра през отворения прозорец, а после един порив довя на пода на трапезарията няколко малки, заострени листенца.
А после ръце на възрастни бяха сграбчили Конър и го бяха повлекли вън.
— Какво можеш да кажеш в своя защита? — попита директорката.
Конър сви рамене.
— Това съвсем не е достатъчно — каза директорката. — Наранил си Хари много сериозно.
— Не бях аз — избъбри Конър.
— Моля? — остро възкликна директорката.
— Не бях аз — повтори Конър по-ясно, — Чудовището го направи.
— Чудовището — повтори директорката.
— Аз дори не докоснах Хари.
Директорката допря връхчетата на пръстите си и подпря лакти на бюрото пред себе си. После загледа госпожица Куон право в очите.
— Всички в трапезарията са те видели със собствените си очи как удряш Хари, Конър — обади се госпожица Куон. — Видели са те как го събаряш. Видели са те как го просваш на една маса и как след това отново го захвърляш долу. Видели са те да блъскаш главата му в пода — възпитателката се приведе напред. — Чули са те как крещиш, че трябва да те виждат. Че никога повече няма да бъдеш невидим.
Конър лекичко стегна мускулите на ръцете си. Отново го боляха. Точно както след разрушението в хола на баба.
— Разбирам колко разгневен трябва да си — продължи госпожица Куон с по-мек глас. — Искам да кажа, все още не сме успели да се свържем с никой от родителите ти, нито с някой настойник, за да им кажем какво става.
— Татко отлетя за Америка — каза Конър. — А баба вече си изключва звука на телефона, да не би да звънне случайно и да събуди мама — после се почеса по тила. — Но баба ще види, че сте звънели и ще ви върне обаждането.
Директорката тежко се отпусна в стола си зад бюрото.
— Според правилника за вътрешния ред на училището, трябва да те изключим незабавно — изрече тя.
Конър усети как стомахът му се сви и пропадна нанякъде, цялото му тяло се свлече надолу, сякаш на раменете му бяха поставили непосилен товар.
Но в следващия миг осъзна, че тялото му всъщност се отпуска, защото товарът се отмества, вдига се от раменете му.
Осъзнаването нахлу в него, заля го вълната на облекчението, толкова могъща, че му се прииска да заплаче — да заплаче точно тук, в кабинета на директорката.
Щеше да бъде наказан. Наказанието най-сетне щеше да дойде. Нещата отново щяха да имат смисъл. Директорката щеше да го изключи от училище.
Наказанието идваше.
Слава Богу. Слава Богу…
— Но как бих могла да сторя нещо подобно? — изрече директорката.
Конър застина.
— Как бих могла да сторя нещо подобно и след това да продължавам да се наричам „учител“? — повтори възрастната жена. — При всички трудности, през които ти в момента преминаваш — тя поклати леко глава. — Ще дойде ден и ние с тебе ще си поговорим за постъпката ти, Конър О’Мали. Ще се погрижа този ден да дойде, повярвай ми — после започна да прибира документите от бюрото си. — Но този ден не е днес — после погледна момчето за последен път. — Днес си имаш по-сериозни грижи.