Явно.
Момчето довърши овесените ядки и препечените филийки, допи си сока, после изплакна съдовете и ги подреди в миялната машина. Оставаха му още двайсет минути преди да стане време да тръгне към училище. Реши да изхвърли кофата за боклук — за по-сигурно — изнесе я и я изсипа в контейнера вън пред къщата. След като бездруго се беше заел да домакинства, изнесе и торбите за разделно събиране на отпадъците и ги изхвърли в съответните кофи. После зареди пералнята с чаршафи и я пусна, за да може да ги простре след училище.
Върна се в кухнята и погледна часовника. Още десет минути до тръгване.
Все още нито следа от…
— Конър? — чу се от горната площадка.
Момчето издиша дълбоко, макар че въобще не беше осъзнал, че е затаил дъх.
— Закуси ли? — попита майка му и се облегна на касата на кухненската врата.
— Да, мамо — отвърна Конър и вдигна раницата си от пода.
— Сигурен ли си?
— Да, мамо.
Тя го загледа със съмнение. Конър извъртя очи.
— Препечени филийки, овесени ядки и сок — рече. — Съдовете сложих в миялната.
— И си изнесъл боклука — отвърна тихо майка му, оглеждайки чистата кухия, която момчето беше оставило след себе си.
— И чаршафите се перат — каза Конър.
— Ти си добро момче — каза майка му и зад усмивката ѝ Конър долови тъгата в гласа ѝ. — Извинявай, че ставам толкова късно.
— Няма нищо.
— Просто това е от новото…
— Няма нищо — повтори Конър.
Майка му замълча, но усмивката не слезе от устните ѝ. Още не беше сложила шала на главата си тази сутрин и на утринната светлина голият ѝ скалп изглеждаше толкова мек, толкова нежен, точно като главичката на новородено. Конър усещаше болка в стомаха само като го гледаше.
— Какъв беше този шум нощес? — попита майка му.
Конър замръзна.
— Кога?
— Малко след полунощ трябва да е било — продължи майка му и се засуети около печката, за да кипне вода. — Първо помислих, че сънувам, но после вече бях сигурна, че чувам твоя глас.
— Може би съм говорил насън — небрежно отвърна Конър.
— Сигурно — прозя се майка му. Ръката ѝ свали една от големите чаши за чай, окачени над хладилника. — Забравих да ти кажа — продължи с бодър тон. — Баба ти пристига утре.
Раменете на Конър увиснаха.
— О, мамо…
— Знам — отвърна тя, — но така няма да се налага да си приготвяш закуската сам всяка сутрин.
— Всяка сутрин? — ахна Конър. — Колко време смята да остане тя тука?
— Конър…
— Хич не ни е притрябвала…
— Знаеш колко ми е зле на този етап от лечението, Конър…
— Досега се справяхме отлично…
— Конър — сряза го майка му толкова остро, че гласът ѝ стресна и двамата. Настъпи продължително мълчание. После тя отново се усмихна и видът ѝ беше наистина много, много уморен.
— Ще се опитам да направя така, че тя да остане възможно най-малко, става ли? — каза. — Знам, че не обичаш да ѝ отстъпваш стаята си и съжалявам за това. Не бих я молила да дойде, ако нямах нужда от нея, нали разбираш?
Всеки път, когато баба му идваше на гости, Конър спеше на дивана. Но не в това беше проблемът. Момчето не обичаше начина, по който тя му говореше, сякаш той беше неблагонадежден служител, когото шефовете проверяват, за да преценят дали да го оставят на работа. Служител, който определено няма да издържи проверката. Освен това, той и майка му винаги се бяха справяли досега, само двамата, независимо колко зле се чувстваше тя след лечението, но в края на краищата нали то беше цената, която майка му плащаше, за да оздравее, защо сега…
— Само за няколко дни — рече майка му, сякаш прочела мислите му. — Няма да се тревожиш, нали?
Конър не отговори. Зачопли ципа на раницата и се помъчи да мисли за нещо друго. А после си спомни торбата с тисовите листенца, която беше набутал в боклука.
Може би идеята баба му да спи в неговата стая съвсем не беше чак толкова лоша.
— Ето я любимата ми усмивка — рече майка му и посегна към електрическата кана, която се изключи сама с леко цъкване. А после добави с престорен ужас: — Тя смята да ми донесе някои от старите си перуки, представяш ли си? — После прокара длан по голата си глава. — Ще приличам на зомбито на Маргарет Тачър.
— Закъснявам — прекъсна я Конър и хвърли поглед към часовника.
— Хубаво, мили — каза майка му, приведе се несигурно и го целуна по челото. — Ти си добро момче — повтори. — Иска ми се да не се налагаше да си чак толкова добър.
Конър пое към антрето и с ъгълчето на окото си видя как майка му занесе чая си до прозореца над мивката, а когато отвори входната врата и прекрачи навън, я чу как казва тихичко на себе си: