— Искам да си отида у дома — отвърна той тихо.
— Конър…
— В моя дом — изрече Конър и вдигна глава, а очите му бяха зачервени, зачервени от скръб, от срам, от гняв. — Моят дом с тисовото дърво отпред.
За какво си ми?
— Връщам се пак в болницата, Конър — каза баба му, когато го остави пред къщата му. — Не ми е приятно да те оставям сам тук. Защо беше толкова важно да се прибираш точно у вас?
— Трябва да свърша нещо — отвърна Конър, загледан в къщата, в която беше прекарал целия си живот. Тя изглеждаше пуста и чужда, нищо, че двамата с майка му я бяха напуснали неотдавна.
Момчето осъзна, че тя навярно никога повече няма да бъде негов дом.
— Ще се върна да те взема след един час — рече баба му. — Ще вечеряме в болницата.
Конър дори не я чу. Вече затваряше вратата на колата зад гърба си.
— Един час! — повиши тон баба му. — Тази вечер ще искаш да бъдеш с майка си.
Конър продължи да крачи към входната врата.
— Конър? — провикна се баба му. Но момчето не обърна глава.
Смътно долови шума от двигателя, баба му потегли и го остави сам.
Вътре в къщата миришеше на прах и застояло. Конър дори не си направи труда да затвори входната врата зад себе си. Отиде право в кухнята и застана пред прозореца.
Черквата се издигаше на хълма. Тисовото дърво бдеше, протегнато над надгробните камъни.
Конър излезе в задния двор. Качи се на градинската маса, на която двамата с майка му си пиеха безалкохолните през лятото и се покатери на оградата. Не го беше правил отдавна, от времето, когато беше съвсем малко момче, толкова отдавна, че баща му още беше тук и точно той го наказваше за тази беля. Конър скочи от другата страна на оградата, скъсаното място в бодливата тел, ограждаща железопътната линия, все още не беше закърпено, той се провря през него и си скъса ризата. Не му пукаше.
Пресече железопътните релси, без да се оглежда дали не идва влакът, прехвърли се през бодливата тел от отсрещната им страна и скочи в подножието на хълма, на чийто връх се издигаше черквата. Прескочи леко нисичкия каменен зид, който го ограждаше, и закрачи нагоре сред гробовете, без да изпуска тисовото дърво от поглед нито за миг.
То не се промени. Остана си просто дърво.
Конър затича.
— Събуди се! — изкрещя, преди още да е стигнал под клоните му. — СЪБУДИ СЕ!
Дотича до ствола на дървото и го изрита.
— Събуди се, казах! Не ми пука колко е часът!
Ритна дървото още веднъж.
По-силно.
После още веднъж.
Дървото се дръпна от ритника му толкова бързо, че момчето изгуби равновесие и падна.
— Ако продължаваш така, ще вземеш да се нараниш нещо — изрече чудовището и се надвеси над него.
— Не помогна! — кресна Конър и се изправи на крака. — Ти каза, че тисовото дърво ще я излекува, но то не помогна!
— Казах, че тисовото дърво ще помогне, ако майка ти може да бъде излекувана — отвърна чудовището. — Явно тя не може да бъде излекувана.
Гневът задави Конър, сърцето му заблъска в ребрата. Той се хвърли върху краката на чудовището, заудря го с голи ръце, които веднага се покриха с драскотини и синини.
— Излекувай я! Трябва да я излекуваш!
— Конър — рече чудовището.
— За какво си ми, ако не можеш да я излекуваш? — извика Конър, без да спира да удря. — Само разказваш някакви си тъпи истории, вкарваш ме в неприятности и сега всички ме гледат така, сякаш аз съм болен…
После ударите на момчето спряха, защото чудовището посегна и го вдигна във въздуха.
— Ти си този, който ме повика, Конър О’Мали — рече то и го загледа сериозно. — Ти си този, който знае отговорите на всички тези въпроси.
— Ако наистина аз съм те повикал — каза Конър, лицето му беше аленочервено, по страните му се стичаха сълзи, но той дори не ги усещаше, — то съм го сторил, за да я спасиш! Да я излекуваш!
През листенцата на чудовището с шумолене премина тръпка, сякаш съществото въздъхна дълбоко и бавно.
— Аз не дойдох, за да излекувам майка ти — рече чудовището. — Дойдох да излекувам теб.
— Мен? — възкликна Конър и спря да се мята в ръката на чудовището. — Аз нямам нужда никой да ме лекува! Мама е тази, която…
Но не довърши изречението. Дори сега все още нямаше сили да го довърши. Дори и след като бяха провели разговора. Дори и след като вече беше сигурен, че през цялото време е знаел как ще завърши всичко. Защото, да, той знаеше, разбира се, че знаеше, независимо колко силно му се искаше да вярва, че това не е истина, разбира се, че знаеше какъв ще бъде краят. Но все още не можеше да го изрече…