— Слушам те.
— Ти не пишеш, живота си с думи — каза чудовището. — Пишеш го с действия. Онова, което мислиш, не е важно. Важно е само онова, което правиш.
Настъпи продължително мълчание, докато Конър успокои дишането си.
— Какво да правя сега? — попита той най-сетне.
— Това, което вече направи — отвърна чудовището. — Казвай истината.
— И това е всичко?
— Да не мислиш, че е лесно? — повдигна чудовището огромните си вежди. — Ти беше готов да умреш, само и само да не изречеш истината.
Конър сведе поглед към ръцете си и най-после внимателно отпусна стиснатите си досега юмруци.
— Защото мислех, че тази истина е лоша.
— Тя не беше лоша — отговори чудовището. — Беше само една мисъл, една от милион мисли. Не беше извършено действие.
Конър въздъхна дълго, дълго и тежко.
Но вече не се давеше. Кошмарът вече не го изпълваше, не притискаше гърдите му, не го влачеше надолу.
Всъщност, момчето усети, че кошмарът вече въобще го няма.
— Толкова съм уморен — каза Конър и положи глава на ръцете си. — Толкова съм уморен от всичко това.
— Спи тогава — рече чудовището. — Има време.
— Дали? — промърмори Конър и изведнъж установи, че повече не може да държи очите си отворени.
Шепите на чудовището отново промениха формата си и гнездото от листа, в което лежеше момчето, стана още по-удобно.
— Трябва да видя мама — настоя тихо Конър.
— Ще я видиш — каза чудовището. — Обещавам.
Конър отвори очи.
— Ти ще дойдеш ли с мен?
— Да — отговори чудовището. — Последните си стъпки на земята ще измина заедно с теб.
Конър почувства как се отнася, приливът на съня го заля с такава сила, че той не можеше да се съпротивлява повече.
Но преди да заспи, усети, че в него зрее един последен въпрос.
— Защо идваш винаги в дванайсет часа и седем минути? — попита.
Но заспа, преди чудовището да успее да му отговори.
Нещо общо
— О, слава Богу!
Думите стигнаха до съзнанието на Конър в полусън.
— Конър! — чу момчето. После по-силно — Конър!
Гласът на баба му.
Момчето отвори очи и бавно седна. Нощта беше настъпила. Колко дълго беше спал? Огледа се. Все така лежеше на хълма над дома си, сгушен в корените на надвесеното над него тисово дърво. Вдигна очи към клоните му. Беше си просто едно дърво.
Но едновременно с това момчето можеше да се закълне, че дървото беше и нещо много повече.
— КОНЪР!
Баба му тичаше към него откъм черквата, Конър видя колата ѝ, паркирана по-надолу на шосето, фаровете светеха, двигателят работеше. Той се изправи, докато баба му тичаше към него, на лицето ѝ бяха изписани раздразнение, облекчение и още нещо, което Конър разпозна и когато го разпозна, стомахът му се сви.
— О, слава Богу, слава БОГУ! — извика баба му, когато стигна до него.
И после направи най-смайващото нещо на света.
Сграбчи момчето в такава силна прегръдка, че малко остана и двамата да паднат на земята. Не паднаха, само защото Конър навреме се подпря на ствола на тисовото дърво. После баба му го пусна и истински се разкрещя:
— Къде БЕШЕ? — тя едва ли не пищеше. — От ЧАСОВЕ те търся! ОТКАЧИХ, Конър! КАКВО СИ ВЪОБРАЗЯВАШ, ЗА БОГА?
— Трябваше да свърша нещо — отвърна Конър, баба му не го слушаше, а вече го дърпаше към колата.
— Няма време! — извика. — Трябва да вървим! Трябва да тръгваме веднага!
После пусна момчето и буквално спринтира към колата. Гледката беше толкова тревожна и смущаваща, че Конър хукна подире ѝ едва ли не автоматично, скочи на мястото до шофьора и не беше успял дори да затвори вратата, когато баба му изхвърча на платното със свирещи гуми.
Конър не посмя да попита защо бързат.
— Конър — каза баба му, докато колата се носеше по пътя с тревожна скорост. Конър вдигна очи към нея и едва тогава видя колко силно плаче тя. Плаче и трепери. — Конър, не може просто да… — тялото ѝ потръпна още веднъж рязко и момчето видя как ръцете ѝ стиснаха волана още по-здраво.
— Бабо… — започна той.
— Недей — отвърна тя. — Просто недей.
Пътуваха още известно време в мълчание, профучавайки край знаците за даване на предимство. Конър провери дали предпазният му колан е закопчан както трябва.
— Бабо? — опита пак и стисна седалката, когато колата подскочи при неравност на пътя.
В отговор баба му само натисна газта.
— Прости ми — каза тихо момчето.
Тя се изсмя при думите му, рязък, тъжен, нисък смях. После поклати глава.