— Няма значение — рече. — Няма значение.
— Няма ли?
— Разбира се, че няма — отговори баба му и отново заплака. Но Конъровата баба не беше от онези баби, които позволяват на сълзите да им пречат да говорят. — Знаеш ли, Конър? — каза тя. — Ние двамата с тебе… Не си пасваме много, а?
— Не — отвърна Конър. — Не мисля, че си пасваме.
— И аз така смятам — баба му взе един завой толкова рязко, че момчето стисна дръжката на вратата, за да се задържи на седалката.
— Но ще трябва да се научим да си пасваме — довърши баба му.
Конър преглътна.
— Знам.
Баба му изхлипа остро.
— Знаеш, нали? — рече. — Разбира се, че знаеш.
Прокашля се, хвърли бегъл поглед в двете посоки и профуча на червено през кръстовището. Конър се зачуди колко ли късно е станало. По улиците нямаше почти никакво движение.
— Знаеш ли какво, момчето ми? — продължи баба му. — Ние с тебе все пак имаме нещо общо.
— Така ли? — рече Конър и болницата се мерна зад следващия завой.
— О, да — отвърна баба му, настъпи газта до ламарината и момчето видя как сълзите ѝ потекоха още по-силно.
— Кое е това нещо? — попита.
Баба му отби в първото свободно място на паркинга, което се мерна пред очите ѝ, колата се удари тъпо в бордюра и спря.
— Майка ти — отвърна тя и за първи път погледна Конър в очите. — Майка ти е общото между нас.
Конър не отговори.
Но я разбра. Майка му беше нейна дъщеря. Майка му беше най-важният човек в живота и на двама им. Това означаваше, че той и баба му имат много общо.
Най-малкото имаха отлична отправна точка.
Баба му изключи двигателя и отвори вратата.
— Трябва да бързаме — каза.
Истината
Баба му се втурна в майчината му болнична стая, а на лицето ѝ беше изписан ужасен въпрос. Но медицинската сестра, която ги чакаше вътре, отговори веднага:
— Всичко е наред — каза. — Не сте закъснели.
Бабата на Конър притисна длани до устата си и изплака от облекчение.
— Виждам, че сте го намерили — каза сестрата.
— Да — беше късият отговор.
Конър и баба му обърнаха очи към Конъровата майка. В стаята цареше полумрак, светеше само нощната лампа над главата ѝ до леглото. Майката на Конър лежеше, очите ѝ бяха затворени, дишаше така, сякаш на гърдите ѝ тегнеше непреодолима тежест. Сестрата излезе и ги остави, баба му седна на стола до леглото и взе ръката на майка му в своята. Притисна я до себе си, целуна я и я залюля лекичко.
— Мамо? — чу момчето. Говореше майка му, но гласът ѝ беше толкова нисък и тих, че думите едва се разбираха.
— Тук съм, мила — каза баба му, без да изпуска ръката на майка му. — И Конър е тук.
— Тук ли е? — промълви майка му, без да отваря очи.
Бабата на Конър го погледна, давайки му знак да каже нещо.
— Тук съм, мамо — каза момчето.
Майка му не отвърна нищо, само протегна другата си ръка към него.
Молеше го да я хване.
Да я хване и да не я пуска.
— Това е краят на историята — каза тихо чудовището зад гърба му.
— Какво да правя? — прошепна Конър.
Усети как чудовището сложи длани на раменете му. Ръцете му някак си бяха станали малки, малки като човешки, и Конър почувства, че те го държат прав, държат го да не падне.
— Трябва просто да кажеш истината — отговори чудовището.
— Страх ме е — каза Конър.
Виждаше баба си в полумрака, надвесена над дъщеря си. Виждаше ръката на майка си, все така протегната към него, виждаше и очите ѝ, все така затворени.
— Разбира се, че те е страх — рече чудовището и лекичко го побутна напред. — И въпреки това ще сториш нужното.
И ръцете на чудовището нежно, но твърдо поведоха Конър към майка му, и момчето за миг вдигна поглед и видя часовника на стената над главата ѝ. Някак си беше станало така, че стрелките вече сочеха 11:46 вечерта.
До 12:07 оставаха още двайсет и една минути.
Прииска му се да попита чудовището какво ще стане, когато часът настъпи, но не посмя.
Защото му се стори, че знае отговора.
— Ако кажеш истината — прошепна чудовището в ухото му, — ще имаш сили да посрещнеш всичко, което предстои. Каквото и да е то.
И така, Конър погледна надолу към майка си, погледна към протегнатата ѝ ръка. Усети как гърлото му се сви, задави се, очите му се наляха.
Но това не беше мъката от кошмара. Беше мъка по-простичка, по-чиста.
Но все така страшна.
Конър хвана ръката на майка си.
Тя отвори очи, отвори ги само за миг, колкото да види, че той е до нея. После отново ги затвори.
Но го видя.
И Конър разбра, че то е тук. Разбра, че вече наистина няма връщане назад. Разбра, че то ще се случи, независимо какво иска той, независимо как се чувства.