— Приличаш на дърво — рече Конър.
Чудовището го стисна така, че момчето извика от болка.
— Аз не ставам често, за да крача по света, дете — каза чудовището. — Правя го, само когато въпросът е на живот и смърт. И очаквам да ме слушат внимателно.
То охлаби хватката си и Конър успя да си поеме дъх.
— Е, какво искаш от мен? — попита той чудовището.
Чудовището се ухили със зла усмивка. Вятърът внезапно стихна и над света легна пълна тишина.
— Най-после — изрече чудовището. — Да си дойдем на думата. Причината, заради която станах, за да закрача по света.
Конър се стегна. Внезапно го обзе ужас от това, което предстоеше да чуе.
— Ето какво ще се случи, Конър О’Мали — продължи чудовището. — Следващите нощи отново ще идвам при теб.
Конър усети как стомахът му се сви на топка, сякаш всеки момент щеше да се пръсне на парчета.
— Ще ти разкажа три истории. Три истории за предишни пъти, когато съм крачил по света.
Конър примигна. После примигна още веднъж.
— Ще ми разказваш истории?
— Точно така — отвърна чудовището.
— Ами… — Конър се огледа колебливо наоколо. — Какво му е страшното на разказването?
— Историите са най-дивите създания — изръмжа чудовището. — Историите ловуват, преследват и разкъсват.
— Все едно слушам учителката си — рече Конър. — Но на нея бездруго никой не ѝ хваща вяра.
— А когато ти разкажа и трите истории — изрече чудовището, сякаш Конър не беше казал и дума, — ти ще ми разкажеш още една, четвърта история.
Конър се заизвива в ръката му.
— Не ме бива в разказването.
— Ти ще ми разкажеш една четвърта история — повтори чудовището — и тази история ще бъде истината.
— Истината?
— Не коя да е истина. Твоята истина.
— До-бре — отвърна Конър, — но ти каза, че аз ще се уплаша преди края на всичко, а на мен нищо дотука не ми се видя кой знае колко страшно.
— Сам знаеш, че това не е вярно — отговори чудовището. — Знаеш, че твоята истина, истината, която криеш, Конър О’Мали, е онова, от което се боиш най-силно.
Конър застина.
Това не можеше…
Нямаше начин това да означава, че…
Нямаше начин чудовището да знае това.
Не. Не. Никога нямаше да изрече на глас онова, което се случваше в истинския кошмар. Никога, дори след милион години. За нищо на света.
— Ще го изречеш — каза чудовището, — защото точно затова ме повика.
Конър съвсем се обърка.
— Да съм те повикал ли? Аз не съм те викал…
— Ще ми разкажеш четвъртата история. Ще изречеш истината.
— И какво ще стане, ако не я изрека? — озъби се Конър.
Чудовището отново се усмихна със злата си усмивка.
— Тогава ще те изям жив.
И устата му се отвори невъзможно широко, толкова широко, че можеше да погълне целия свят, толкова широко, че в нея Конър щеше да изчезне завинаги…
Конър се изправи в леглото с вик.
В леглото. Беше си в леглото.
Разбира се, че всичко е било сън. Разбира се, че е било само сън. Отново.
Конър въздъхна ядосано и разтърка очи с основата на дланите си. Как изобщо да си почива, когато всичките му сънища са толкова изморителни?
„Ще ида да пийна вода“, помисли момчето и отметна завивките. „Ще се разтъпча малко и ще започна нощта отначало, ще забравя за всичките тъпи сънища, които бездруго са съвсем безсмис…“
Под краката му нещо се размаза с тих шляпащ звук.
Конър светна лампата. Подът на стаята беше покрит с отровни червени плодчета от тисово дърво.
Които някак си бяха влезли през плътно затворения прозорец.
Баба
— Слушаш ли майка си?
Бабата на Конър стисна бузите му толкова силно, че момчето се зачуди дали този път вече няма да му пусне кръв.
— Много е послушен, мамо — обади се майката на Конър и намигна на момчето над рамото на бабата. На главата си беше завързала любимия си син шал. — Няма нужда да го щипеш толкова силно.