Матю Куърк
Часът на убиеца
На Ейлийн и Рик
1.
Убийството по поръчка е напрегната, изморителна работа. Затова на Ник Авъроуз му се стори странно, че се чувства толкова уютно в този храст, в който седеше вече петдесет и три минути. Въздухът ухаеше на горски плодове и борове, а тясното скривалище му напомняше за игрите от детството. Почти можеше да забрави за пистолета "Смит и Уесън" на хълбока и канията, затъкната хоризонтално в примка на колана му.
Въздухът завибрира от ръмженето на тежък двигател V8. Ник се притисна с гръб към тухлената стена в долната част на оградата. Каменната къща с шест спални имаше плочен покрив и беше достойна за кампус на Бръшляновата лига, но пък периметърът ѝ повече приличаше на военно съоръжение. Видимо изглеждаше невъзможно да проникнеш незабелязано.
Само че всяка защита си има своите слабости. Нищо не е съвършено. Никой не е в безопасност. Ник трябваше да вярва в това и да го доказва всяка вечер.
Докато черният джип "Шевролет" спираше на алеята, Ник се прокрадна към него. Слабата синкава светлина на мобилен телефон освети купето на автомобила и лицето на неговата мишена Малкълм Уайдънър – бившия директор на ЦРУ. Задачата беше достатъчно проста – да го убие, без оставя следа.
Някога Уайдънър ръководеше цяла армия шпиони и паравоенни, а в имота му денонощно пребиваваха агенти от Охранителните служби на Управлението. Сега той работеше за световен хедж фонд и търгуваше с нещата и хората, за които имаше информация. Компанията му осигуряваше най-добрата охрана, която можеше да се купи с пари.
Имаше няколко начина да мине през тази ограда, но най-лесният беше и най-очевидният и най-опасният – през алеята за автомобили пред входа. На Ник му трябваха само троянски кон и начин да отвори портата от ковано желязо. Шевролетът на самия Уайдънър щеше да свърши и двете задачи.
Ник зачака с умерено дишане, докато портата отново се затвори с грохот. Когато джипът се придвижи напред, скритият мъж пристъпи на алеята и се присламчи към дясната задна гума, движейки се в бърз клек към мъртвата точка на автомобила.
Преминаването през портата беше критичният момент на проникването. Познаваше плана на двора и къщата наизуст. Вече вътре, той тръгна по внимателно отработената си хореография – спускане вдясно в мъртвата зона на камерата в западния край, спринт до висящите лози на беседката, шмугване зад каменната зидария на външната кухня, после изчакване в продължение на сто и четирийсет секунди. Не откъсваше поглед от бледото зеленикаво сияние на часовника, скрит под шепата му, а по кръста му се стичаше струйка пот. От ливадата се чуха приглушени стъпки. Лъч от фенерче се насочи към него и се отрази в грила.
Освети тревата зад гърба му и другата част на каменната стена, зад която се беше скрил, но самият той остана в сянка. Светлината се отмести. Пазачът продължи нататък с по-малко от минута отклонение от графика. Охранителите, въоръжени с полуавтоматични зигове, методично обхождаха всички точки, до които камерите не успяваха да достигнат.
Ник изчака десет секунди, изправи се и продължи, без да откъсва очи от гърба на пазача, като внимаваше да спазва дистанция от петнайсетина метра и разчиташе вниманието на мъжа да е концентрирано напред. Ако се обърнеше, преспокойно щеше да остави две деветмилиметрови дупки в сърцето на Ник.
Той се шмугна току зад гърба на мъжа към задната част на къщата, мина напряко през южната колонада и зае позиция до бронираната стъклена врата. Успяваше да види вътрешността – дългия коридор, декориран с пейзажи, семейни портрети и няколко класически мраморни скулптури.
Пръстите му стиснаха алуминиевата кутийка с големина на пакет цигари в джоба му. Застана до белия кръг до вратата, през който се прокарваха картите за достъп. Уайдънър се появи от ъгъла в другия край на коридора и тръгна право към него.
Ник зачака напълно спокоен. Тъй като навън беше тъмно, а вътре светло, знаеше, че Уайдънър вижда само своето отражение, но това не помагаше да се освободи от зловещото чувство, че е застанал очи в очи с мишената.
Уайдънър се приближи и когато беше вече на около два метра, зави надясно по коридора, а Ник натисна бутона на устройството. Беше усилвател "Проксмарк", който бе конструирал сам, така че да повишава сигнала между електронния ключ в джоба на Уайдънър и приемника при входната врата. Ключалката се плъзна безшумно – луксозна красота на инженерната мисъл.
Ник отвори вратата няколко сантиметра, изчака две-три секунди, влезе и последва Уайдънър, прекосявайки дългия коридор по паркета, подреден на рибена кост. Отдалечи се от дневните, които приличаха на зали в галерия, и отиде към стълбището към горните етажи, където Уайдънър щеше да е най-уязвим.