11.
Ник спря джипа на паркинга пред станцията по Оранжевата линия на метрото – там, където влаковете се движеха паралелно с междущатската магистрала № 66. Ревът на трафика се изливаше в нощта, докато той минаваше покрай табелата на временния паркинг и спря на мястото, предназначено за петнайсет-минутен престой. Взе документите за регистрация и застраховката и остави автомобила.
Такситата не минаваха често в покрайнините, но тук, на станцията, нямаше как да не намери някое. Твърде вероятно беше офисът му вече да е поставен под наблюдение, но Ник знаеше какво да гледа и как да забележи, ако има човек на пост.
Обърна сакото с кървавите петна наопаки и обви с него пистолетите, ножа и ризата си. С този вързоп приближи редицата таксита.
Знаеше, че изглежда странно да се разхожда само по тениска в хладното време. Приближи се към колата откъм пасажерското място – сляпата точка. Трудно е да откажеш на някого, който вече се е качил.
Отвори вратата и седна на виниловата седалка. Тя изскърца, докато оставяше сакото на пода.
Шофьорът не каза нито дума. Ник хвърли поглед на идентификационната му карта – сръбско име. Мъжът оглеждаше пътника с подозрение.
– Отивам в центъра – каза. – Просто тръгнете към "Лоугън Съркъл".
Очите на мъжа се плъзнаха към входа на метрото. Никой не се качваше на такси към центъра от станция на метрото в покрайнините. Оттук обикновено вземаха такси към малките си уютни домове в затворените улички и към семействата си.
И той трябваше сега да си е вкъщи, изтегнал се на леглото с историческа книга на гърдите, докато жена му Карън се върти и се завива до брадичката.
– Далечко е – отвърна шофьорът, вероятно се опитваше да спечели време и да прецени що за птица е Ник.
– Знам. – Ник вдигна портфейла си и подаде три двайсетачки.
Мъжът го закова с поглед в огледалото за задно виждане, без да помръдне, с ръце върху волана.
– Студено е, не мислите ли? – Очите му бавно се спуснаха надолу и Ник проследи погледа. На крайчеца на ръкава му се виждаше розовеещо петънце. Беше го пропуснал в бързината, докато се миеше в парка, но тук на светлия паркинг се открояваше ясно.
– Да – отвърна. – Нямам търпение да дойде пролетта. – Отпусна се назад и погледна през прозореца безразличен и безгрижен.
Мъжът запали. Двигателят се съживи с ръмжене и Ник стисна дръжката на вратата, докато таксито не излезе от паркинга и потегли към града.
12.
Грей стоеше сам в кабинета с тялото на Малкълм Уайдънър. Завъртя се, а очите му се плъзнаха по кръвта, попиваха всяка подробност. Този човек беше един от вашингтонските титани. Сега представляваше деветдесет килограма мъртво тегло.
Стаята беше старателно наредена като ренесансова картина. Всяка следа от Грей и хората му беше изчезнала. Отпечатъците на Ник бяха навсякъде, а колата му все така си стоеше малко по-нататък по улицата. Щеше да е единственият заподозрян.
Ник Авъроуз. Малкълм Уайдънър. Двама мъже. Една тайна. И двамата бяха стигнали твърде близо до истината, макар и да не разбираха съвсем играта, в която се бяха оказали въвлечени. И двамата трябваше да изчезнат. Миналото трябваше да изчезне.
– Прах при прахта – прошепна Грей.
Вдигна мобилния си телефон и написа кодирано съобщение.
13.
Телефонът на Дейвид Блейкли започна да вибрира два пъти в джоба му. Той не обърна внимание, докато поставяше длан върху ръката на сенатора и прошепна в ухото му:
– Време е.
Сенатор Сам Макдона му се усмихна и го стисна за рамото, стана от масата и закрачи по мраморния под към предната част на стаята. През прозореца се спускаше ниско луната – бял сърп, грейнал над вашингтонския монумент.
Дейвид се шмугна покрай събралите се за вечеря гости в единия край на помещението и се подпря с гръб на стената. Беше облечен в ушит по поръчка тъмносин костюм на "Гивс и Хоукс", изключително, но ненатрапчиво скъп, с миланските си шевове и копринената подплата, скрита под ревера.
Присви очи, сякаш оглеждаше хоризонта в слънчев ден. Раздвижи рамене нагоре-надолу. Стройната му фигура създаваше впечатление, че е висок въпреки ръста му от малко над метър и седемдесет.
Това беше отработено. Продължаваше да отработва всичко дори и сега, трийсет и пет години след като беше навлязъл в този свят като външен човек. Дейвид беше инвеститор. Някога финансираше строителство, после цели индустрии от частния си капитал, но целият му успех, цялото му богатство – наброяващо милиарди и скрито най-вече в офшорни сметки – всъщност идваше от близостта му с властта. В действителност инвестираше в хора, хора като сенатор Сам Макдона.