Отначало ти се искаше да го мразиш, да се предадеш на завистта, да търсиш прояви на самодоволство, знаци на противно поведение, а тъкмо това беше най-неприятното. Такива нямаше. Сам Макдона наистина искаше да знае как я караш. Винаги те канеше да се включиш, дори да си Дейвид Блейкли, живеещ в общежитието на "Сейнт Олбънс", защото си от Ню Джърси, не притежаваш нужната класа, а баща ти е строителен предприемач. Сам наистина беше свестен, дявол да го вземе. Не му костваше никакви усилия. Може би дори твърде свестен. Беше второ поколение улегнал вашингтонец, докато Дейвид Блейкли беше първо поколение настървеност. Именно затова се нуждаеха един от друг.
Помещението беше достатъчно малко и Сам нямаше нужда от микрофон или подиум, а по нареждане на Блейк имотът беше претърсен за всякакви други записващи устройства. За тази вечер беше търсил именно частен имот – много по-трудно беше да се подслушва, имаше много по-малко персонал, който да се окаже слабото звено, за разлика от някой хотел или клуб.
Изтичането на информация от тази стая щеше да има фатални последици. Това тук не беше бална, нито банкетна зала, още по-малко дебат в най-гледаното време – все неща, които щяха да последват по-нататък, по време на обществената кампания. Днес се бяха събрали само трийсет души в нечий дом – обикновена вечеря. Никакви предизборни речи и послания в тон с общественото мнение. Хората тук бяха приятели, стари приятели. Разговорът беше истински, единственият случай в кампанията на Макдона, в който нямаше да пробутва захаросани приказки.
Тази вечер на масата бяха сложени парите на дарителите. Можеха откровено да обсъждат какво ще дадат и какво ще очакват в замяна, кръжейки непрекъснато на ръба на явното танто за танто. Обещанията, дадени тук, се превръщаха в политика по-късно, а всичко между тази вечеря и влизането в Овалния кабинет – кампанията, която останалият свят щеше да види, щеше да е просто тактика, актьорска игра, с която да се стигне от едното до другото.
Кучето на Сам се приближи към Дейвид, отърка муцуна в крака му, а Дейвид го почеса зад ушите, оглеждайки помещението. Всички тези хора си имаха свои нужди – забрана върху онлайн хазарта, пост в Кабинета, кратко преустановяване на законодателството за медийния монопол, колкото да се случи едно голямо сливане. Домакинът участваше заради посланически пост, много добър при това – Западна Европа или Карибския басейн.
Дейвид познаваше всеки от тези играчи, какво искаха, от какво се бояха. Знаеше как да ги подбужда към действие, как да нажежава атмосферата в такива моменти, заблуждаваше паралиите, че партийците вече са заложили на Сам, а партийците – че хората с парите са се ориентирали в определена посока. Дейвид шушнеше в ушите им, подклаждаше огъня, играеше със страховете на всички, че не е изключено да изпуснат момента, в който могат да пренапишат историята, като Франклин Рузвелт през '32-ра, Никсън през '68-а, Рейгън през '80-а.
Не ставаше дума за президента. Ставаше дума за прегрупиране. За Дейвид това беше делото на живота му. Беше налял десетки милиони долари в кампаниите на Макдона още при първата му надпревара за Камарата на представителите, беше блокирал и посрещал ударите вместо него още от гимназията. След всеки ден в "Сейнт Олбънс" Сам се прибираше вкъщи в семейния си дом в квартала "Капитол Хил", а Дейвид се връщаше в общежитието си с двуетажното легло при международните и другите студенти. Сега беше главният финансист на Сам и ръководеше мрежа от политически комитети. Малката му империя беше постлала на Сам пътя нагоре – от конгресмен до кардинал в Сената и първи претендент за президентското място.
Дейвид се обърна напред и се заслуша в гласа на Макдона, който ставаше все по-сериозен.
– Знам какъв е залогът за всеки един от вас на тези избори – каза Сам. – И не е необходимо да ви убеждавам, че аз ще се погрижа за вас и за проблемите ви, защото ме познавате. С повечето се знаем от десетилетия. Но тук става дума за нещо повече от една или друга кауза. Това би било мислене на дребно. Не става въпрос за мен. И това е твърде дребно. Нито и за президентството, което също е дреболия. Да подсигурим Белия дом – той вдигна пръст, – е първа стъпка, нашият плацдарм, нашият десант в Нормандия, решаващата битка в по-голямата война. Няма да спрем, докато не получим всичко. Виждали сте парите, които давам на уязвимите кандидати. Знаете, че мога да побеждавам в обречени надпревари. Ако ме удостоите с подкрепата си, можем да изведем това на по-широк фронт. Говоря за Сената, за Камарата на представителите, за щатските представители, за губернаторите. Става дума за издигане от дъното.