Но когато се обърна отново, Сам просто кимна два пъти и доби такова изражение, сякаш разговорът никога не се беше случвал. Беше политик. Маската отново стоеше на лицето му.
– Единственият изход е право през бойното поле, нали така? – окуражи го Дейвид. Най-сигурното място за Сам Макдона щеше да е Овалният кабинет.
Дейвид беше оставил зад гърба си почти всяко напомняне за мястото, от което беше дошъл, докато си проправяше път във Вашингтон. Само за няколко седмици от пристигането си в "Сейнт Олбънс" като тийнейджър пребори слабо доловимия акцент от северната част на Ню Джърси, който дори не подозираше, че има, и започна да казва "вода" стегнато, вместо с провлачено "о". Само една черта така и не изостави – грижеше се за приятелите си независимо от всичко. Тук това беше рядкост и тя му служеше добре.
Сам посегна към дръжката на вратата.
– Всичко наред ли е между нас, Сам? – попита Дейвид.
Сам се ококори съвсем леко, докато обмисляше отговора си.
– Разбира се. – Потупа Дейвид два пъти по крака. – Благодаря ти. За всичко.
19.
Ник и Дилия работиха почти през цялата нощ. Тя успя да дремне два часа, но Ник нямаше как да заспи насред цялата тази бъркотия. Малко след пет часа се качиха на колата и отидоха до апартамента ѝ. Тя щеше да се заеме с търсенето на следа, която да им помогне да намерят нещо за параванните фирми, както и на други улики.
Дилия беше настроила за Ник един от смартфоните си така, че той да може да ѝ звъни и да праща съобщения, без да бъде проследен. Обажданията до обичайния му номер щяха също да се пренасочват към този апарат.
Той я предупреди да не се показва много навън. Тя щеше да свърши работата зад компютъра, а той щеше да се занимае с останалото на улицата.
– Ами ако се обадят или дойдат от полицията? – попита тя.
– Не ги лъжи – посъветва я той. Не искаше тази ситуация да ѝ се отрази. – Но и не е необходимо да говориш с тях.
– Значи да не отварям вратата?
– На никого – каза той.
Той сложи ръка върху топката на вратата, готов да тръгне, но забеляза, че Дилия гледа надолу. Нещо не беше наред.
– Защо са решили да натопят теб, Ник?
– Защото аз можех да стигна до него.
– Не знам. Цялата тази работа. Начинът, по който са те набелязали. Съобщенията. Всичко изглежда много лично.
Той кимна. Цяла нощ мисли за същото. Не можеше да се отърси от едничкия въпрос – "Защо точно ти?", докато излизаше от апартамента на Дилия и тръгваше през развиделяващия се сив вашингтонски квартал "Шоу".
Работният им пикап беше паркиран в близка уличка, плащаха си наем за мястото, което се намираше на една пресечка от гаража. Увери се, че никой не го наблюдава, после се качи вътре и се запъти към къщи.
Небето порозовяваше, когато сви по обточената с дървета улица и паркира пред къщата си. В домовете на съседите прозорците вече светваха. Покрай него мина миниван. На алеята пред къщата се въргаляше сутрешният брой на "Поуст" в найлоновата обвивка, в която го доставяха, Ник можеше да си въобрази за миг, че всичко е наред. Да си представи, че е вътре с чаша топло кафе в ръка и си разделя вестника с Карън.
Нощта премина в преследване – той беше и преследван, и преследвач, – в хиляди въпроси и в отчаяно бягство. Сега обаче правеше крачка назад.
Бяха планирали да го убият в дома на Уайдънър. Беше убеден в това. Какво си струваше подобен риск? Какво си струваше убийството на бивш директор на Централното разузнаване?
Мислеше за съобщенията, които му бяха приписали и които съдържаха заплахи към Уайдънър. Датираха отпреди месец, а той дори нямаше представа дали наистина са били изпратени тогава, или просто бяха някак сложени в пощата му със задна дата.
"Остави я на мира", гласеше едното съобщение.
В тяхната схема изглеждаше, че Ник е бил обсебен и е преследвал Уайдънър заради жена. Защо са избрали точно този мотив, за да го свържат с директора? Та Ник беше луд по съпругата си. Никога не ѝ беше изневерявал.
Гледаше към дома си, идеален като картинка, като снимка в портфолиото на агенция по недвижими имоти, обърна се и към градината на Карън. Очите му се задържаха върху алеята пред гаража, върху входната врата, върху панорамния прозорец, през който ясно се виждаше дневната му.
Имаше само една причина, за която успяваше да се сети. Беше се случило преди месец тук, в тази къща. Жена, която някога познаваше, дойде при него с тайната си, след което изчезна.
Името ѝ беше Ема Блеър.
20.
Ема се появи в дома на Ник без предизвестие в една студена и безоблачна събота.