Ножът му все още беше у него, със засъхналата върху острието и дръжката кръв, увит в найлонов плик, който взе от кофичката за лед в хотела. Внимателно го сложи върху останалите вещи в раницата.
От улицата се чу приближаващо ръмжене на двигател.
Отиде до прозореца. Беше Карън, която тъкмо спираше лексуса си на алеята. Слезе долу и я посрещна навън, докато тя слизаше от колата.
– Боже, как се радвам, че те виждам – каза той, разпери ръце и ги обви около тялото ѝ, прегръщайки я силно.
След миг тя се дръпна и огледа разрастващата се синина на слепоочието му. Очите ѝ се разшириха от тревога.
– Какво е станало?
– Работа – махна той с ръка. – Просто неприятности.
Извади куфара ѝ от колата и я поведе навътре, оставяйки багажа в коридора по път за кухнята.
– Как беше нощният полет? – попита той и сложи кафе.
– Вълшебно, както винаги.
Той се взря в лицето ѝ, обрамчено от тъмни къдрици, прошарени със сиви кичури, които тя не изпитваше нужда да крие. С всяка година му се струваше все по-красива, все по-уверена, все по-освободена. Тя се засмя и го погледна странно. Осъзна, че я зяпа, ухилен до ушите, като ученик на първа среща.
– Какво ти става? – попита тя.
Той се почувства добре, заля го облекчение. Беше си вкъщи. А тя беше в безопасност.
Искаше да я попита дали знае какво общо може да има между Уайдънър и Ема Блеър – и тримата бяха посещавали едно и също училище, но беше щастлив и реши да изчака, да разтегли този момент и да се почувства така, сякаш предната вечер никога не се беше случвала.
– Разкажи ми за пътуването си. Чикаго, нали така?
– О, Все същото – отвърна тя. – Навсякъде край мен само саботьори. Но всички се стегнаха и свършихме работата.
Ник постави чаша кафе със сметана на плота до нея. Тя отпи и разкърши рамене.
– Нищо забавно? – попита Ник.
Тя поклати глава, а крайчецът на устата ѝ се изви нагоре.
– Да не се опитваш да ми замаеш главата и да излезеш от немилост? – попита тя. Нещата помежду им бяха на тръни през последния месец, откакто Ема се появи в дома им, а той се зае с издирването ѝ. Покойният първи съпруг на Карън, адвокат в партньорска фирма и политически спонсор, ѝ изневеряваше и тя не се доверяваше лесно.
– Просто се радвам, че те виждам.
– Ходихме на караоке – отстъпи леко тя. Извади чиния, взе портокал от купата с плодовете на плота и започна да го бели.
– Какво изпя?
– Ник. Оценявам интереса ти, но съм наистина уморена.
– "Сладка Карълайн"?
Тя кимна. Това беше нейният коронен номер.
– Обзалагам се, че си ги разбила – каза той.
– Правилно се обзалагаш – отвърна тя, а кората на портокала висеше на дълга лента от ръката ѝ. Сложи я на чинията, раздели плода на две равни части и му подаде едната.
– Сигурен ли си, че си добре? – попита.
Искаше му се да ѝ каже всичко, но се окопити. Беше твърде опасно, за да въвлича и нея.
– Да – отговори и я докосна по ръката. – Благодаря.
Тя изяде парченце портокал. В ума на Ник се блъскаха образи от предната вечер, мрачни изображения от сцената на смъртта на Уайдънър. Мислеше за Ема Блеър. Знаеше, че ако говори за нея с Карън, нещата няма да свършат добре, но се налагаше да намери някакъв начин да разбере какво става.
– Трябва да те попитам нещо – каза той. Тя го изгледа с крайчеца на окото си, а тревогата се върна на лицето ѝ.
– Какво има?
– Ема Блеър познаваше ли Малкълм Уайдънър?
– Ник, моля те. – Тя сложи ръка на плота. – Може ли просто да зарежеш това нещо с Ема? Достатъчно неприятно е, че вечно си там някъде навън, толкова ангажиран и не спираш да говориш с хората за бившата си. Но поне мен не замесвай. Толкова съм изморена от това, дявол да го вземе.
– Карън, важно е. Може би открих нещо.
Тя го изгледа строго, после въздъхна.
– Защо питаш за нея и Малкълм?
– Той познаваше ли я?
– Да. Семействата им бяха близки. Беше ѝ като по-голям брат, поне в училище беше така. Но не ми се струва, че вече си говорят много. Поели са в различни посоки. – Тя обви чашата си с длани. – Всъщност мисля, че Малкълм беше влюбен в нея по онова време. Както и всеки друг мъж в живота ѝ.
– Дали би се обърнала към него за помощ?
– Напоследък ли?
– Да.
– Не мисля, че са толкова близки сега, освен ако не става дума за нещо конкретно.
– Ти говориш ли с Малкълм?
– Не. От години не съм го виждала.
– Благодаря – каза той и вдигна ръка. – Това е.
Вече я беше разпитвал много пъти за Ема и за възможната причина да е толкова разтревожена, когато тя дойде при него за помощ. Сега погледна през прозореца и забеляза седан, паркиран от другата страна на улицата. Остави портокала и се приближи към стъклото.