Входната врата се отвори със скърцане.
25.
Той се прокрадна наляво и се притисна до стената точно до ключа за осветлението. Така се скриваше от полезрението на минаващия по коридора. Вратата към стаята си остана отворена.
По паркета защракаха женски токове, все по-силно и по-близо. Фигурата подмина вратата, а той надникна през рамо и я видя в гръб – кестенява коса, висока и слаба.
Не беше Александра Харт. Жената се насочи към другата спалня и се чуха няколко въздушни целувки, докато мърмореше нещо на котката.
По паркета се чу драпане на нокти и звукът се усилваше. Котката надникна през отворената врата. Той се сниши, животното хукна към него, влезе в стаята и го загледа, мъркайки.
– Пачис! – извика тя.
Жената, която той познаваше като Александра Харт, вероятно беше отседнала тук като гостенка. В бележката е използвала името Али. Значи той чисто и просто разби апартамента на човек, който няма нищо общо. Не можеше да се остави да го видят. Не тя му причини неприятности, а той нямаше намерение да плаши невинна жена или да я кара да вдига тревога.
Само че ако тя влезете, щеше да възникне сериозен проблем.
Котката се притисна в глезените му.
Трак, трак, трак. Стъпките стихнаха, приглушени от разстоянието и от килима, както му се стори. Тя се намираше в другата спалня. Той надникна през рамката на вратата – беше чисто, след което се шмугна по коридора и стигна до дневната. Беше я прекосил до средата, надявайки се да се добере до входната врата, когато чу, че жената се връща.
Щеше да го види точно след миг. Мушна се в кухнята. Чу звука от набиране на текст, жената пишеше на айфона си точно зад ъгъла. Тя направи поредната крачка и се появи пред него. Гледаше я от упор, макар тя да не забелязваше, вторачена в екрана.
Мускулите на гръдния му кош се стегнаха.
Тя се отдалечи.
Той се втурна към вратата, после спря. Телефонът беше оставен най-отгоре върху колона от ниско разположени лавици да се зарежда, а дисплеят все още светеше. Звучеше, сякаш жената е някъде при спалните.
Той се върна назад и натисна бутона за списъка с контактите. Надникна в коридора, виждаше рамото ѝ през отворената врата. Плъзна списъка с имената в указателя ѝ, търсейки името на Александра. Само едно съвпадаше – Али Уолдрон, и Ник наизусти номера под него.
Отново приближаващи се стъпки. Беше на открито, нямаше къде да се скрие.
– Какво има, момиче?
Жената приклекна до котката при по-близката спалня, а Ник се възползва и се измъкна през входната врата. Тръгна по коридора обратно към асансьора, а името се беше отпечатало в съзнанието му. Имаше голяма вероятност да е открил истинската идентичност на Александра, но къде беше тя?
Той спря и изчака пулсът му да се нормализира. След което се обърна, стигна с широки крачки до вратата на апартамента и почука три пъти.
26.
Докато чакаше пред вратата, Ник имаше чувството, че на шията му виси табелка с надпис "виновен". Но рискът си струваше. Тази жена може би знаеше къде би могъл да намери Александра или Али, или каквото и да беше следващото име, което щеше да използва, а той не можеше да остави въпросите си без отговори.
Имаше дузина оправдания, дузина роли, които можеше да изиграе. Докато ги обмисляше, всичките му се струваха твърде измислени, твърде неправдоподобни.
Повечето хора търсеха очевидното. Повечето хора бяха срамежливи и почтителни спрямо всякакви знаци на авторитет и приемаха това, което виждат, за чиста монета.
Ник беше мъж със сурова външност, облечен в яке. Карън все се шегуваше с него, когато той неволно заемаше старите си пози на бодигард – ръце, готови на кръста, очите – безспирно търсещи нещо. Преспокойно можеше да използва това.
Жената отвори вратата на трийсетина сантиметра.
– Да?
Той зачака да я осени чувството, че го е виждала, да се развика – какъвто и да било знак, че го разпознава като човека, току-що излязъл от нейния апартамент.
– Тук съм да взема Али – обясни той. Стоеше далеч от вратата, не искаше да я плаши.
Вече беше намислил следващите си реплики – че е шофьор на повикване, но тя не си направи труда да задава повече въпроси.
При споменаването на Али сякаш се ядоса.
– Няма я.
– Трябваше да я взема. Знаете ли къде е?
Котката промуши глава през отвора на вратата, вдигна очи към него и замърка. Клара го огледа вече по-строго.