Обърна се и тръгна в обратната посока. Али го е видяла да излиза от пикапа си и веднага се е обадила на някого. Ако си е уговорила среща, тогава вероятно наблюдаваха колата му. Или щяха да го причакат, или да го проследят. Ник би направил точно това.
Трябваше да се отдалечи възможно най-много от последното място, на което са го видели. Вдигна ръка да спре едно червено-сиво такси.
Качи се, а шофьорът го загледа в очакване.
– Просто тръгнете по "Пенсилвания" – нареди Ник. – Ще ви дам адреса след секунда.
Погледна назад, наблюдавайки как Капитолият се смалява в далечината.
30.
Сам Макдона крачеше през ротондата на сградата на Сената "Ръсел". Тео подтичваше от лявата му страна, а шефът на екипа му вървеше отдясно, пишейки нещо на телефона си.
Тръгна по коридора. Един капитолийски полицай застана на пътя му, наведе се и почеса козината на кучето.
– Уилямс, как е дъщеря ти? – попита Сам.
– По-добре. Много по-добре. Благодаря ви за помощта.
– Ако имаш нужда и друг път от препоръка или каквото и да е, просто ела до офиса и поговори с Тим.
Посочи към шефа на екипа си, който свали телефона и изгледа Сам. Той винаги си говореше с някого и вечно закъсняваше.
– Да, сър и… опа, сър – каза Уилямс и посочи към коридора. – Мисля, че вас са погнали.
Макдона погледна през ротондата и забеляза глутница репортери, които се носеха към него с смачканите си ризи и акредитациите, увиснали на врата. Размахваха айфони и записващи устройства, подобно на елински войници във фаланга.
Макдона смигна на полицая и отново тръгна, следвайки шефа на екипа си. Знаеше защо са тук. Абсолютно чудесна новина.
След три седмици неуспешни преговори Макдона направи пробив по законопроекта за бюджета, който парализираше цял Вашингтон. Успя да влезе в кабинета си, преди репортерите да го догонят. Служителите започнаха да аплодират още щом влезе, а юридическият му директор го стисна за раменете.
Макдона погледна към телевизора до рецепцията. Репортер на Си Ен Ен говореше на камерата, разположена в коридора пред кабинета му.
Заместник-ръководителят на екипа му се присламчи към него.
– Как успя? – попита той.
Сам не можеше да му каже истината – че тази сутрин се срещна с Дейвид Блейкли. Докато се разхождаха из студената мъгла в ботаническата градина в подножието на Капитолия, Дейвид му каза, че опозицията тайничко търси начин да сключи сделка. Пред обществеността поддържаха твърд курс, а президентът заплашваше да закрие правителството, но Дейвид се добра до вътрешните им предварителни резултати и стратегически документи. Те демонстрираха слаба подкрепа сред членовете си. Когато Сам влезе в онази стая да преговаря, вече знаеше, че другата страна ще поддаде.
– Винаги може да се намери общ език – отвърна Сам с шеговита тържественост. – Изгода за всички.
– Като ние получаваме, каквото искаме, а ти им връщаш топките?
– Точно така.
Сам се усмихна.
Тази сутрин се появи ново проучване на "Ей Би Си Нюз" и "Вашингтон Поуст" за нагласите към предстоящите избори, твърде ранно, да, но все пак красноречиво. Сам водеше пред група основни кандидати с осем пункта, а освен това беше харесван с двайсет пункта повече от сегашния президент, за чието място щеше да се бори.
Това, както и сделката за бюджета, караше журналистите да точат лиги пред кабинета му. Вдигна очи и видя друга гледка на екрана на Си Ен Ен – беше къщата на Малкълм Уайдънър, обградена от полицията и ФБР.
– Поздравления, Сам – каза някой, но гласът му звучеше далечен като изпод вода. – Цялата преса е тук. Мисля, че е време.
– Сам?
– Още минутка само – каза той, влезе в личния си кабинет и затвори вратата.
Седна на дивана и притисна ръце към устата и носа си, сякаш дишаше през маска. Стените като че ли танцуваха. Лампата на тавана му се виждаше двойна. Сърцето му се беше свило на топка в гърдите.
Това беше реалност. ФБР се е заело с убийството на Уайдънър. Какво друго щяха да изровят?
Тайната на Сам се пазеше добре повече от две десетилетия и тогава изведнъж се появи Ема Блеър. Започна да задава въпроси за онази вечер отпреди двайсет и пет години, купон във вила по случай Четвърти юли. Въпросите бяха опасни, а Дейвид Блейкли направи, каквото се налагаше. Прикри следите. Тогава дори не каза на Сам какво е станало.
Това му беше хубавото на Дейвид. Действаше незабележимо и по своя инициатива. Сам не знаеше колко точно е направил той за него. А и не искаше да знае. Беше доволен от помощта и категорично не изпитваше любопитство да разбере как така нещата винаги се нареждаха в негова полза.