Онова, което го привлече у нея отначало – умът, широкоскроеното отношение към света, накрая му се струваше като игра. Тя винаги се палеше по нови начинания, хобита или каузи, винаги имаше готова клюка или някакъв интересен факт, който е прочела в никому неизвестна книга или списание, винаги беше готова да се отдаде на каквато и да е тема, но не и на тази за себе си.
От време на време имаше сигнали, след като беше пила повечко, и всички си бяха отишли по къщите, мигове, в които я улавяше да гледа в празното пространство сред настъпващия мрак, изпаднала в спотаен гняв, може би, или добре прикрита депресия. Но независимо от усилията, които полагаше да я накара да се почувства сигурна, тя никога не говореше за това. Предвид всичко, случило се през последния месец, той започваше да разбира защо.
Чувстваше тежест в гърдите, когато се обърна отново към Дилия.
– Никой не ми каза нищо съществено, за което да се хвана – отвърна той. – Ема ми сподели, че никога не е говорила за това с друг човек. Много отдавна с нея бяхме близки, много близки, а тя никога не е говорила за това с мен. Пазила е тази тайна през всичките години, чак досега.
– Никой не е знаел нищо или никой не е пожелал да говори с теб?
– Именно това е въпросът – отвърна той и отпи продължително. Имаше една случайна среща, към която непрекъснато се връщаше – със стар приятел на Ема от училище, който се държа странно, когато Ник го разпитваше за нея. – Един човек ме отпрати набързо – продължи Ник. – Елиът Хопкинс. Учил е в "Сейнт Олбънс" с Уайдънър, когато Ема е била в Националната катедрална школа, а после и двамата са следвали в "Принстън". Срещал съм го веднъж-дваж, когато с Ема бяхме гаджета, макар че те бяха просто познати и нищо повече.
Ник се върна към вечерта, в която разговаря с Хопкинс. Попадна на него на благотворителен бал за университетската болница на Джорджтаун във "Вашингтон Хилтън". Ник беше там с Карън. Сети се, че Хопкинс познава Ема, и го пресрещна във фоайето на хотела, докато онзи се връщаше от тоалетната. Заговори го за малко, след което започна да разпитва за Ема.
– Хопкинс заяви, че не е говорил с нея от години – разказа Ник на Дилия. – Попитах го дали има някаква представа какво може да ѝ се е случило в миналото и от какво би могла да се страхува. Отговори ми, че нищо не знае, и ме отсвири. Бих го отдал на типично поведение на вашингтонско конте, което е видяло някой по-важен, с когото да си поговори. Само че нещо не беше наред. Беше се изплашил.
– Знаеше ли, че е изчезнала?
– Аз му казах. Но си мисля, че може и вече да е знаел.
Сега си спомни как Хопкинс се прегърби едва доловимо при споменаването на Ема и как свъси вежди. Ник познаваше страха и можеше да разчита емоциите на човек от пръв поглед. Бяха усъвършенствали това в службите с много работа – как да крачат по права линия пред клиента си и да откриват лицата на неспокойните и опасните. Беше най-рискованата част от работата им.
– Понякога не мисля, че си даваш сметка колко страшен може да изглеждаш, когато си наумиш нещо.
– Не е това – отвърна Ник. – Той се оглеждаше. Сякаш се боеше, че ще го хванат да говори за това. – Ник довърши кафето и се загледа в чашката. – По дяволите, това беше добро.
Дилия вдигна вежди.
– Знам.
Тя извади телефона си.
– Елиът Хопкинс, казваш?
– Лобист. Партньор някъде си – Ник погледна часовника си.
– Ще го излобираш?
– Нещо подобно – отвърна той. – Може ли да взема назаем колата ти?
– Разбира се.
Остави Дилия пред апартамента ѝ. След десет минути беше на път към офиса на Хопкинс в Джорджтаун, карайки "Субару Аутбек" със стикер "СЪВМЕСТНО СЪЩЕСТВУВАНЕ" на бронята.
През това време му се обади Дилия:
– Не е в офиса.
– Откъде знаеш?
– Обадих се и поговорих с асистента му. Казах, че съм от куриерска фирма и че изпращам човек с документи, които шефът му трябва да подпише лично за един от клиентите си. Работи от къщи.
33.
Беше ветровит ден в "Чеви Чейс", квартала на старите богаташи на границата с Мериленд.
Градинската порта в страничния двор на Елиът Хопкинс се отвори с размах, а пантите скърцаха пронизително, докато вятърът не спираше да я захлопва обратно.
Хопкинс излезе от главния вход на къщата в стила на колониалното възраждане и се насочи към предната врата. Беше облечен в черен костюм, бяла риза без вратовръзка и мокасини. Косата му беше късо подстригана, а страните му бяха опънати като на триатлонист.