Препусна нагоре по стълбите, открехна вратата и се шмугна на етажа. Коридорът стигна до Т-образно разклонение и той надникна зад ъгъла. Двама мъже в костюми стояха пред вратата ѝ.
Ако бяха полицаи, не си представяше, че биха могли да имат заповед за обиск или арест. Само в такъв случай биха разбили вратата. Наблюдаваше и чакаше, чу как си говорят тихо, не различаваше думите.
Ако понечеха да разбият вратата или ключалката или ако посегнеха към оръжията си, щеше да ги спре. Измъкна пистолета и го допря до бедрото си.
Единият мъж потропа с юмрук пет пъти.
Сърцето на Ник думкаше в ушите му.
Той отпусна рамене.
Почакаха още трийсет секунди, обърнаха се и се отдалечиха.
35.
Асансьорът зад ъгъла дрънна. Вратите се отвориха и се затвориха. Ник почака да чуе тихото спускане на кабината и чак тогава тръгна по коридора.
Бяха си тръгнали. Подмина вратата на Дилия, стигна края на етажа до прозореца, който гледаше към предната част на сградата и местата за паркиране.
Шевролетът потегли. Не искаше да плаши Дилия с повече чукане по вратата и затова ѝ написа съобщение: "Аз съм. Тръгнаха си. В коридора съм".
Вратата ѝ се отвори, докато той вървеше към нея. Тя огледа коридора, пусна го в апартамента и заключи.
Беше спретнато студио, въпреки че по някаква причина във Вашингтон често наричаха подобен тип малки апартаменти "гарсониери", подходящи за млади надежди като Дилия. Вратата се намираше на два метра и половина от идеално оправеното ѝ легло и нощното шкафче, покрито с шарен копринен шал. Спомените ѝ бяха подредени върху това парче плат – талисман синьо око от старата ѝ родина, който да я пази от зли сили, и нейна снимка като малко момиченце, почти бебе, с пухкави бузи и двузъба усмивка, сгушено в прегръдката на покойната си майка.
Шумът от трафика се процеждаше през прозореца. Заради липсата на спалня или коридор апартаментът изглеждаше като изложен на обществено достояние.
Дясната ѝ ръка потриваше лявата и тя се обърна към кухнята.
– Искам малко вода. А ти?
– Ще донеса – отвърна той, отиде до кухнята и ѝ наля чаша. Когато се върна, я завари да докосва ключалката на входната врата, после да крачи към прозореца като тигър в клетка.
Подаде ѝ водата, тя отпи. Чашата се тресеше в ръката ѝ, а течната повърхност се развълнува.
Приближи се до нея, хвана чашата и я остави на нощното шкафче. Тя го прегърна. Почувства как дишането ѝ се изравнява – знак, че ѝ олеква.
Ник помогна на семейството на Дилия да се устрои в Съединените щати. По време на службата си във флота работеше с баща ѝ, капитан от иракската армия, а след това плати визите на семейството. Майка ѝ и баща ѝ починаха, докато тя учеше в гимназията, а Ник се грижеше за нея. Помогна ѝ с кандидатстването в "Карнеги Мелън", където тя успя да вземе бакалавърска и магистърска степен само за четири години.
Въпреки всичко, пред което беше минала, или може би благодарение на това Дилия беше съвършената отличничка, стипендиантка с върхови постижения. Никога не показваше слабост, никога не спираше да се усмихва. Войната, която беше преживяла, бягството от познатото, новото начало в Щатите в средното училище, всичко това беше есе в процес на написване, предизвикателство, което да се преодолее и от което да се учи. Само че сега то заплашваше да я свали на колене.
– Съжалявам – каза той. – Изобщо не трябваше да те въвличам в това.
– Сама се въвлякох.
Беше дете на суров баща, сестра на двама големи братя и с нагласа да докаже, че е способна да се справи с всичко, с което и момчетата. Силата, която демонстрираше, беше също така и броня. Семейството ѝ живееше под заплаха, защото баща ѝ работеше с американците. Една нощ военните дойдоха да го търсят и чукаха на вратата на жилището им, докато семейството бягаше през задния вход. Дилия беше щастливо американче, но същевременно беше дъщеря на войната с онзи среднощен ужас, проникнал в душата ѝ завинаги.
Седеше на ръба на леглото и известно време оглеждаше ръцете си. Вдишваше дълбоко, сякаш се наслаждаваше на въздуха. Идваше на себе си след големия уплах.
– Съжалявам, просто е…
Той почака, докато тя се взираше напрегнато във вратата, после в ръцете в скута си, в ноктите. Усещаше, че го предава.
– Дилия. Няма за какво да се чувстваш зле.
– Онези мъже наистина ли бяха от полицията?
– Така ми се струва. Ще разбера.
– Но може да са работили и за хората, които убиха Уайдънър?