Познаваше Джеф Търнър като идеален пример за редник от типа "колкото по-зле, толкова по-добре". Едно време разправяше мръсни вицове, които биха засрамили и най-закоравелия войник, докато се влачеха под изгарящото слънце на Мохаве с по четирийсет килограма тежести на гръб, част от продължителното военно обучение в пустинята.
Ник се радваше, че сега вижда онова хлапе, което познаваше, а сега беше успешен столичен бизнесмен, облечен в костюм по поръчка, и работеше в близко сътрудничество с армията, с Военноморския клуб или по конференции по сигурност. Бизнесът на Джеф процъфтяваше и си беше изцяло негово дело. Беше намалил шегите, поне донякъде.
Но имаше моменти, в които чарът му на жизнерадостен воин изглеждаше изкуствен, сякаш само навличаше маската на старото си A3.
Ник долавяше нещо зад това – страх, може би, онзи ужас на фронтовата линия, който те следва, когато се върнеш от война, и който не спира да звъни в ушите ти за вечни времена като постоянен шум.
След пехотата Джеф се върна на работа като изпълнител в компания, която се занимаваше с охрана на важни личности от Държавния департамент, както и с назначения в Ирак, Афганистан и Сирия. Ник не беше наясно с подробностите, дори не знаеше къде е бил Джеф тогава, но се озова насред престрелка. Лекарски екип в Германия възстанови ръката му с четири операции, а след завръщането си премина през едногодишна рехабилитация. Ник беше виждал ръката му, белезите набраздяваха кожата като дървесна кора.
Опитваше се да подпита Джеф, когато се виждаха, но той не захапваше, а и Ник не настояваше. Разбираше го, той самият никога не говореше за всичко, което беше видял и преживял. Беше достатъчно да е до него. Понякога, когато Джеф нямаше представа, че някой го наблюдава, Ник го хващаше да седи, сякаш изгубен в мрака или отново там в камиона, обстрелван на решето, а после се отърсваше от това с усмивка.
Може би му беше твърде тежко, за да говори за това. Може би бесният работен график на Джеф беше неговата терапия, която не позволяваше на ума му да се връща назад.
Джеф и Дилия. Бяха толкова различни, но и двамата белязани от войната. Понякога това събираше хората, работещи в охранителния бизнес. Беше начин да си изградиш защита, да си върнеш контрола.
Съчувстваше на приятеля си и винаги се опитваше да го предпазва от товара, който го притиска. А сега тази глупост. Полиция на прага му. Трупове в съседния двор.
– Вярваш ли на това, което са ти казали за мен? – попита.
Джеф го изгледа в огледалото.
– Майната ти. Не. Трябва ли?
– Не – отвърна Ник. – Бях в онази къща по работа, правех одит на сигурността. Налетях на местопрестъпление. Проверих жизнените показатели на Уайдънър, но беше твърде късно.
– Ами документацията? Пълномощното? Всичко останало?
– Няма го. Откраднато. Изтрито.
– Значи е било…
– Капан.
Ник се изсмя. Знаеше колко фалшиво звучи всичко.
Продължиха да карат. Ник погледна надясно.
– Завий тук – каза и посочи към групичка оголели дървета по Потомак, от северната страна на "Уотъргейт".
39.
Спряха и слязоха от колата. Ник нагази в тревата и пое по пътеката към реката, а Джеф го последва.
Слънцето се беше спуснало ниско в небето, скрито зад дърветата.
Ник имаше нужда от открито пространство. С всяко вдишване вкусваше свежия въздух, който идваше от водата и от горите на остров Рузвелт.
Спусна се към брега и погледна надолу към някаква постройка от загниващи дървени греди. Беше останала от някогашните шлюзове и канали, воден портал в близост до мястото, където Рок Крийк се вливаше в Потомак.
Обърна се и погледна към комплекса "Уотъргейт", който се извисяваше над улицата. С Карън идваха тук на разходка и пикник до навеса с лодките, като вземаха по един сандвич от италианския магазин в "Арлингтън". Тя му спомена, че тъкмо тези руини са дали името на сградата. Някога отдавна извитите фасади, фонтаните и странните бетонни зъби между балконите са били нечия идея за бъдещето, но сега, в този сив залез, зданието изглеждаше просто остаряло и тежко.
Джеф беше застанал на няколко крачки от лявата му страна и бавно оглеждаше горите, покриващи брега на реката откъм Вирджиния, моста "Кий", стръмнините, каменистите островчета нагоре по течението. Трите сестри, както ги наричаха заради трите гранитни скали. Ниско над моста прелетя ястреб и изчезна сред дърветата на отсрещния бряг.
Ако гледа просто така, човек лесно би могъл да забрави за миг, че се намира насред столичния град.
Джеф се обърна към него.