– Съжалявам, човече – каза Джеф. – Не искам да те баламосвам с оптимистични теории. Положението е лошо.
– Оценявам го.
Нямаше нужда от рамо, на което да си поплаче. Това не беше присъщо на Джеф. В неговия стил беше да търси отговори и да действа – точно това, от което се нуждаеше Ник.
– Какво друго мога да направя?
– Уреди ми среща с Елсбъри. Ако е възможно да го направиш, без да споменаваш името ми, би било още по-добре. Просто кажи, че е за твой приятел или нещо подобно. Ще разполагам с повече, докато дойде време да се видим.
– Оръжие? Пари? Място, където да се покриеш? Само кажи.
– Добре съм.
– Ник, нека…
– Добре съм, човече. И без това ми помагаш страшно много. Сега ме остави някъде до офиса си.
– Добре.
Ник се загледа на юг, покрай "Уотъргейт" и Кенеди Център, омагьосан от течението на реката, която се разливаше като живак към монументите.
– Този град – обади се Джеф – понякога те кара да изпитваш носталгия към Багдад.
40.
Ник излезе от Вашингтон с колата на Дилия. Имаше план или поне наченки на такъв. Събираше доказателствата малко по малко, а те го водеха към хората, които стояха зад убийството на Уайдънър в действителност. Елсбъри беше непробиваем адвокат. Щеше да знае какво да направи и с кого да говори. Така Ник щеше да се свърже с полицията по правилния начин и да разкрие кой стои зад цялото нещо по законен път.
Спря на странична уличка. Щом не можеше да проследи телефона на Али Уолдрон, имаше и по-лесен начин да стигне до нея. Смени сим-картите на апарата и я набра.
Три позвънявания, четири.
Свързване. Никакво "добър ден", само едва доловимо вдишване и издишване.
– Али? – попита той весело, като стар приятел.
Никакъв отговор.
– Аз съм. Ти къде си?
Бавно вдишване от другата страна, а после връзката прекъсна.
Ник погледна към телефона. Нима беше разпознала гласа му? Много добре. Да го смята за предупредителен изстрел. Приближаваше се все повече. Щеше да ги намери.
Отново смени сим-картите и потегли.
Ник стигна до своя квартал след половин час. Завъртя волана надясно, минавайки покрай къщите, а всяко спиране и всеки завой му идваха механично, като части от музикално произведение, което е свирил хиляди пъти.
Виждаше семействата, които се събираха на масата за вечеря, родители, които се прибираха вкъщи с чанти, пълни с документи. Усмихна се и поспря за миг, за да се наслади на чистата нормалност на този живот.
Ник се беше изправил срещу най-лошото във Вашингтон – корупцията и кървавия спорт на политиката от висша класа. Беше лесно да забрави другото лице на столицата, племето на честните трудещи се и на държавните служители с идентификационните карти на врата, с дипломите за виеше образование, с панталоните с ръб, роклите "Ан Тейлър" и чантите, пълни с книги – онези, които работеха, за да поддържат управлението на държавата и работата на хилядите други институции в града.
Това беше истинската столица наред с подкупната ѝ страна, макар че тихо свършената добра работа никога не стигаше до вечерните новини.
В полезрението му присветнаха фарове, а една кола зави по странична улица. Успя да я зърне, преди да отмине – черен "Шевролет Тахо".
Колата продължи да се движи, излизаше от квартала. Преди да влезе вътре, трябваше да провери дали не наблюдават къщата, дали не чакат в засада.
Изгаси фаровете и спря до тротоара малко по-надолу.
Трябваше да се удържи да не изпълни ежедневния си ритуал – да спре отпред, да провери какво има в пощенската кутия, която поскърцваше напоследък, да отвори с размах входната врата и да повика Карън, зажаднял за нейния глас и докосването ѝ.
Сега седеше сам, с пистолет на хълбока и оглеждаше тихата уличка като крадец.
Колата на Карън беше на алеята. Лампата в дневната светна и той видя как тя се насочва към кухнята. Рано се е прибрала. Но беше в безопасност. Дойде само затова, да се увери.
Но имаше и още. Навярно тя знаеше нещо за мъртвата жена и какво може да е видяла Ема Блеър. Може да е била на купона. Искаше да разбере как тя се вписва във всичко това.
Карън е израснала в този свят на пари и политика. И сега работеше за същите хора като консултант по връзките с обществеността – изпитваше, усъвършенстваше и насочваше целево всичките им изявления.
След смъртта на първия ѝ съпруг Карън установи, че ѝ е оставил сериозни дългове след поредица от неуспешни инвестиции. Наложи ѝ се да обяви фалит, за да се разплати с всички. Това я съсипа, остана почти без нищо, но все пак разполагаше с връзките си в този свят, където всеки сякаш познаваше другия и най-много обичаше старата игра на имена: "О, "Харвард"? Кой випуск? А знаеш ли, че…".