Не звучеше като да говори с някого. Но беше възможно. Или пък изпращаше съобщение. Зачака пред вратата.
Приближи се. Карън излезе. Изглеждаше по-добре. Очите ѝ се бяха прояснили.
Тя прокара опакото на ръката си по бузата.
– Хайде да направим крачка назад, става ли? – Телефонът беше в ръката ѝ. Когато вдигна очи към нея, Ник забеляза, че тя го наблюдава и следи погледа му, вперен в телефона.
Усмихна му се сладко-горчиво и тръгна към него.
– Защо не поседнем?
Тя се приближи съвсем, загледана в лицето му. Върбинка. Този аромат. Лосионът за ръце, който използваше. Умората и подозрението се въртяха из главата му като зъбни колелца. Зад всичко това обаче, и то с много по-голяма сила, стоеше нещо много просто. Той се нуждаеше от нея. Искаше да я прегърне.
Долната ѝ устна се изду в тревога.
– Знам, че ти идва много. Нека ти направя кафе или нещо за хапване.
Това му се стори странно, внезапната ѝ топлота след цялата заслужена подозрителност. Дали не се беше свързала с някого и сега се опитваше да го задържи тук достатъчно дълго, за да дойде още някой?
Параноичен си. Губиш почва. Та това е съпругата ти.
С усилие си наложи да се откъсне от нея. Очите му се плъзнаха към прозорците, но не виждаше нищо навън. Вътре беше твърде светло.
– Не биваше да идвам, Карън. Съжалявам, че те подложих на това. – Трябваше да говори с Дилия и разбираше, че в момента няма място в тази къща, дори само за да се остави на онова, което го гонеше от нея. – Искам да те държа далеч от всичко. Тръгвам.
– Остани. Не се връщай там, Ник. Не искам да ти се случи нищо.
– Така е най-добре.
Той постави другата си ръка върху нейната, беше топла. Ръцете ѝ винаги бяха топли в неговите.
Тя погледна към прозорците.
Той издърпа пръстите си, сведе глава и тръгна с бърза крачка, защото сам си нямаше доверие, че може да продължи.
43.
Ник излезе през задната врата, слезе от верандата и се отмести вдясно, за да огледа улицата. Остана в тъмния двор, завъртайки се бавно в кръг, както го бяха обучавали много отдавна, сканирайки с поглед от далечна към близка точка, от далечна към близка точка, сектор по сектор, целия квартал. Беше тихо и той си представи останалите семейства, събрали се около масите за вечеря.
Поклати глава. Стоеше тук в нощта като някой лунатик, обикаляйки по сенките. Трябваше да си почине. Тръгна през моравата, после спря.
Причината беше съвсем незначителна – примигване две къщи по-надолу, точица светлина, скрита сред храстите между домовете на съседите му.
Промъкна се през моравата, където градинската архитектура позволяваше да намери укритие, и погледна натам. На улицата, близо до колата на Дилия, стоеше някой. Човекът, изглежда, чакаше, наблюдаваше, опитваше се да го пресрещне.
Заслуша се и чу само вятъра, брулещ оголелите клони на зимните дървета, както и автомобилен двигател в далечината. Огледа се за други преследвачи. Защото до всеки забелязан човек обикновено се криеха други. Колата му трябваше. В гората зад къщите имаше пътеки, следващи старото корито на потока и водосточните канали. Можеше да мине оттам и да заобиколи наблюдателя.
Искаше да види колко още се крият наоколо и дали са от полицията, или от ФБР. Ако нямаше други и онзи беше самотен страж, може би щеше да успее да го надвие, появявайки се изненадващо.
Влезе в гората и хвана пътеката покрай потока, който в момента представляваше само влажна вдлъбнатина в пръстта, отрупана с листа. На полянката от лявата му страна имаше малка детска площадка.
Инстинктът го подтикваше да побърза, но си наложи да успокои темпото. Не искаше да вдига шум. Гледаше към улицата и осветените къщи. Човекът беше изчезнал.
Ник излезе от пътеката и прекрачи встрани.
Чу приближаващи стъпки по влажната пръст. По слух успя да прецени, че е само един.
Ник приклекна между боровете и се задвижи в обратната посока, прекоси коритото на потока и полянката, минавайки покрай детската площадка.
Ако имаше и други, той искаше да примами своя преследвач и да го отдели от подкреплението му. Прикри се зад един дъб и зачака очите му да привикнат към тъмнината, оглеждайки гората.
Ръката му се спря върху пистолета в кобура, но не го извади. Още не. Имаше вероятност да е полицай или агент. Ник нямаше намерение нито да убива ченге, нито да принуждава ченгето да убива него.
Нямаше да стреля, ако не беше неизбежно. Беше обучен да пази и защитава. Не беше подходящо място да хвърчат куршуми, предвид къщите зад гърба на мишената и спящите деца, не беше място за започване на война.