Черен джип на Капитолийската полиция със светлинна сигнализация на покрива мина по улицата и наруши видимостта към къщата.
Трябваха му отговори.
Правилният ход беше да се махне оттук, да се наспи най-сетне и да се покрие до срещата си с адвоката. Всички тези мисли обаче бяха някъде далеч. Сякаш се гледаше отстрани как пъха пистолета в единия си джоб, заглушителя – в другия, как излиза и тръгва към къщата.
46.
Ник спря на пет-шест метра от края на алеята. Ясно виждаше Макдона в антрето. Последните гости се спуснаха по стълбите. Изглежда, сенаторът беше останал сам. Той се приближи – виждаше половината улица от прага на къщата, както и джипа на полицията, паркиран на десетина метра по-надолу на включен двигател със служител в купето.
Друг полицай мина покрай алеята, а от устата му излизаше пара в зимната вечер. Гласът в главата на Ник му каза да бяга, но той се приближи още повече, изучавайки лицето на сенатора, сините му очи и белите зъби.
Умът му се насочи към тривиалните подробности на професията – ключалки и врати, прозорци, пазачи и мъртви точки, позиции за достъп и отстъпление.
Ник се заслуша в отдалечаващите се стъпки на полицая, тръгнал на своя обход.
Макдона. Човекът с най-сериозни претенции да стане следващият президент.
Ник го наблюдаваше как заключва входната врата и се оттегля по коридора.
Усещането беше толкова естествено, желанието да се промъкне в къщата, да натика пистолет в лицето му и да получи всички отговори.
Беше прекарал десет години на мястото на тези охранители, които пазеха важните личности и непрекъснато търсеха наоколо безумци с оръжия, преследвачи в задни улички, убийци, побъркани толкова, колкото вероятно изглеждаше и той сега. Не беше чак толкова странно да се намира от другата страна. Години наред елиминираше заплахи, поемайки ролята на врага. Играеше си на убиец, а сега внезапно усети студ, когато осъзна, че вече не става дума за роля.
Нищо не е съвършено. Никой не е в безопасност. Нито дори сенатор Сам Макдона, явен наследник на Овалния кабинет.
Може би е невъзможно да сломиш такива хора с истината, помисли си той. Ема се опита. Те правят всичко истината да изчезне. Може би има само един начин да ги спреш.
Наблюдава, докато лампите изгаснаха, след което се изправи в мрака и усети как го залива спокойствие, усети тежестта на пистолета до тялото си.
Не. Имаше порядъчен начин да се справи с това. Доказателствата, с които разполагаше, не бяха убедителни, но все пак бяха някакво начало. Не знаеше със сигурност дали Макдона е замесен. Трябваше да внимава. Толкова силно искаше да си го върне на хората зад тази история. Това изкривяваше погледа му. Не беше такъв, не той беше заплахата.
Върна се до колата си и потегли по пряката. Погледна в огледалото за задно виждане и видя полицейския джип да спира в другия край.
Отдалечи се, направи няколко завоя, за да се увери, че няма опашка, и се насочи на изток към Мериленд Авеню.
В следващия момент забеляза, че колата му се движи в средата на платното, по разделителната линия. Ник изправи волана. С мъка удържаше очите си отворени.
Трябваше да си почине, да спре някъде. Току-що беше избягал от къщата на Макдона със зареден пистолет и без никакъв план. Губеше контрол, действаше чисто импулсивно. Беше бягал твърде усилено и твърде дълго.
Прекоси квартал Анакостия, после тръгна по магистралата, докато намери паркинг на "Уолмарт". Там позволяваха на хората да си спят в колите. Беше стар трик за любителите на караваните.
Вечерята представляваше три енергийни блокчета, ябълка и банан, които купи по-рано от дрогерията.
Ядеше бавно, местеше поглед ту към огледалата, ту напред. По паркинга имаше пръснати няколко коли, които само преминаваха оттук, бягащи от нещо също като него.
На стотина метра встрани някакъв мъж с брада до гърдите стоеше пред комби "Форд Таурус". Задните прозорци бяха покрити с картони, надраскани с маркер, цитати от Откровението на Йоан. Разтоварваше кашони от задната седалка и спореше с някого, когото Ник не виждаше, и навярно съществуваше само в главата на мъжа.
Моите хора, помисли си и поклати глава.
Представи си Ема някъде в нощта, как бяга и води подобен живот. Може би беше успяла да се измъкне, беше успяла да избяга от този град най-сетне.
Жива. Дано, дано поне беше жива.
Срещата му с Елсбъри и Джеф беше рано. Утре щеше да узнае от Дилия имената и на други, присъствали на купона. Имаше и адвокатката, която беше връзката между фиктивните компании. Щеше да намери къде държат документацията, къде се крият отговорите, някъде, където можеше да нахлуе и да разбере истината. Или да я измъкне насила, ако се наложеше. Знаеше срещу какво се е изправил. Приближаваше се все повече, сглобяваше пъзела. Трябваха му доказателства, неоспорими доказателства, каквито никой да не може да обори.