Опря главата си на седалката. Разполагаше с достатъчно, за да започне контранападението.
47.
Сам Макдона прекоси спалнята на апартамента си по боксерки и тениска с остро деколте. След вечерята в къщата му беше дошъл тук да се срещне с Али Уолдрон и да забрави за няколко часа кампанията.
Приближи се до леглото и я погледна в очите, изучавайки извивките на лицето ѝ и единствената трапчинка, която се появяваше, когато се усмихваше.
Тя се засмя и дръпна чаршафите нагоре.
– Какво?
– Просто те гледам – отвърна Сам и прокара пръсти по бузата ѝ. Тя затвори за миг очи.
– Добре ли си, Сам?
Той наклони глава.
– Какво искаш да кажеш?
– Виждам те. Изглеждаш ми… притеснен. За работа ли става дума? Кампанията?
Той я потупа по рамото.
– Колко си мила. Много ми се струпа, но съм добре. Вече много по-добре – добави накрая с усмивка.
– Върни се в леглото – подкани го тя и се завъртя настрани. – Поне за мъничко.
Той докосна тялото ѝ и усети топлината ѝ през завивките.
– Може би след малко – каза той, а после се обърна и тръгна към вратата. – Искаш ли да изгася?
– Да, моля.
Той изключи лампата, остави вратата открехната и прекоси дневната с изкусно съчетаните ѝ килими и диван. Обзаведен апартамент срещу месечен наем от четири хиляди долара, който Блейкли отдаваше през една от групите си за пране на пари – извън центъра на вниманието, дискретно.
Али работеше по политическите операции на Дейвид. Плащаше ѝ за позицията на мениджър на събития, но тя на практика не се занимаваше с планиране на празненства.
В това беше красотата да поверява всички подобни неща под контрола на Дейвид, който се грижеше те да остават скрити. А след онова, което вече знаеше за Сам, какво беше още една тайна?
Съпругата на Сам беше в Ричмънд и се грижеше за майка си. Такава беше официалната версия, а в действителност ѝ беше дошло до гуша от столицата, от все същите физиономии, все същите партита. Не ѝ допадаше, че Сам сякаш се превръща в непознат образ, докато се готви за кандидатурата си, и вече носи маската през цялото време, дори с нея. Все още се обичаха, но не и както някога. Децата бяха пораснали. Вече бяха делови партньори, а не съпрузи.
Приближи се към прозореца. Щорите бяха спуснати, виждаше се само ивица от гледката навън – старата библиотека "Карнеги" в далечината, бижу на архитектурния стил Бозар, превърнато в магазин на "Епъл".
Мисълта му се върна към образа на Али, легнала неподвижно в леглото.
Изборите. Цялото вглеждане. Али се тревожеше за него. Виждаше под какво напрежение е, греховете, които му тежаха и го притискаха толкова силно, че на моменти му се струваше, че не може да диша. Беше твърде много.
Подпря дланта си до прозореца и затвори очи.
Неподвижно легнала жена.
Отново беше в онази вила на Четвърти юли.
48.
Онази нощ преследваше Сам като сянка през целия му живот. А най-извратеното беше, че почти не я помнеше. Купонът се вихреше в къщата на семейство Уитли на Източния бряг, по-скоро курорт, отколкото втори дом – десет акра имот, включващ основната къща и още две за гости, скрити на частното полуостровче към него, което навлизаше остро в залива Чесапийк.
Четвърти юли се празнуваше у Уитли още от гимназията. Беше традиция, а играта по надпиване на име "състезание с лодки" беше основен обичай. Стотина от най-добрите и най-големите умове на Вашингтон се нареждаха от двете страни на дълга редица сгъваеми маси. Започваше се от единия край с тост. Играчите, застанали лице в лице, трябваше да изпиват чашите си, да ги обръщат с един пръст, а после следващият да продължи, и така до края на редицата.
Всички бяха замаяни. През онази вечер Сам беше на двайсет и пет, тъкмо завършил право, работеше в Конгреса, но като нищо можеше и да е на седемнайсет, в славните дни на юношеството. Купонът изобщо не се беше променил. От края на дока се пускаха фойерверки, а в някакъв момент Джон Каръл винаги се озоваваше на балкона на втория етаж по боксерки с американското знаме и предприемаше самоубийствен скок в басейна.