Приятелите на Сам искаха само да се натряскат, да се видят със стари дружки и да пушат пури до водата, но той самият прекара половината вечер в разговори с една млада жена – Катрин Уилсън, след като се оказа, че тя е застанала срещу него по време на пиянската игра.
Все още беше колежанка, в предмедицинска програма на "Принстън", а и беше учила в Националната катедрална школа срещу "Сейнт Олбънс", макар и пет години след него. Беше тиха и се смълчаваше още повече с разгара на купона, макар смехът ѝ да идваше внезапно – силен и спонтанен.
После старите му приятели от отбора по лакрос го извикаха за снимка до пристана. Някой подаде бутилка хаитянски ром, докато от колоните дънеше звънтящата китара на Том Пети. Катрин се измъкна, а до водата той загуби представа за времето.
По-късно я видя да влиза вътре, но дотогава вече беше под влияние на алкохола, нощта беше напреднала в спомените му, образите – странно черно-бели, неспокойни, неясни, някои моменти липсваха, а някои бяха кристално ясни, като ням филм, оплетен в макарите на прожекционния апарат.
Видя я горе през прозореца, щорите се спуснаха, а светлината угасна. Явно си лягаше рано. Бъдещ медик. Не издържаше на алкохол. Най-добрата му възможност му се изплъзваше. Но и нещо повече. Той я харесваше.
Помнеше, че по-късно легна на дивана в една от къщите за гости, после си тръгна оттам като сомнамбул, със замъглено съзнание, на ръба на припадъка, желанието му – взело връх над разума, в търсене на още неприятности, още една бутилка, още някой буден.
Озова се в основната къща, на горния етаж, подпрял ръка на тапета с флорални мотиви, за да не падне. Сякаш дишаше под пръстите му. Беше в стаята в края на коридора, където спеше Катрин, а лицето ѝ беше съвършено на бледата лунна светлина, проникваща през щорите. Той легна на леглото, усети извивката на тялото ѝ, красивото S, опряно в гърдите му.
После всичко стана много динамично. Неясно колко време след като беше легнал до нея, тя се изправи в леглото, ръцете ѝ бяха върху него. Опитваше се да го отблъсне, за да избяга, дръпна се назад от края на леглото, падна, удари се в нощното шкафче, после в пода.
Озова се върху нея, опитваше се да я накара да млъкне. От гърлото ѝ се чу странен звук. Сигурно се е боял да не привлече внимание. Макар че вероятно е бил толкова замаян, че все още е искал да спи с нея – тази представа беше толкова срамна, че винаги се опитваше да я изтласка, щом се завъртеше в съзнанието му. Тялото му беше отпуснато с цялата му тежест върху гърдите ѝ, а ръката му остана върху устата ѝ, леко, много леко, макар и сам да не знаеше за колко време.
Тя беше притихнала, неподвижна.
Той се надигна, подпрян на една ръка.
– Кати? – каза той, но тя не отговори. – Катрин? – Всъщност нищо не се беше случило, нищо непростимо. Това си беше помислил в онзи момент. Беше твърде пиян, за да стигне толкова далеч.
Тя не помръдваше.
– Ей – повика отново и прокара ръка по косата ѝ, след което усети болка по пръста си. Пресегна се и запали лампата. Тогава забеляза парчета китайски порцелан по пода, някакъв съд, който бяха съборили от зеления мрамор на нощното шкафче в боричкането.
Той лапна пръста си, от който едва беше покапала капка кръв, но когато погледна надолу, забеляза червените ивици по бузата и устните на момичето. Няколко парчета бяха надрали шията ѝ.
Усети, че му се гади, но успя да преглътне. Загледа гръдния ѝ кош, надявайки се той да се раздвижи. Олюля се, погледна към вратата, после обратно. Беше твърде пиян, за да направи друго, освен да я нарани. Излезе в коридора да търси помощ или да избяга, и той не знаеше какво. Нямаше никого.
Беше в капан в тази стая с бездиханното момиче. В този миг, дори през черната мъгла, омотала съзнанието му, той разбра, че с живота му е свършено. Всичко, което му беше дадено на златен поднос – парите, възможностите, приятелите, работата, всичко беше загубено. Щеше да се превърне в срама, в петното на семейството. Баща му е бил прав, през цялото време е бил прав. Не заслужаваше да носи името им. Роден да бъде на трето стъпало и твърде мекушав, за да стигне до първото.
Върна се в стаята с треперещи ръце. Дишаше учестено и плитко.
Зад гърба му се чу глас:
– Сам, добре ли си?
Дейвид Блейкли стоеше на прага. Беше видял всичко – тялото ѝ, лицето ѝ. Щеше да се сети, да разкаже на някого, на полицията.
– Сам?
– Прецаках се, Дейвид – каза и му показа ръцете си. Едната му длан беше червена. – Трябва да ми помогнеш.
Дейвид запази спокойствие.
– Сам. Искам да излезеш, да отидеш в къщата за гости и да си легнеш.