– Ами това…
– Сам. – Дейвид сложи ръце на раменете му. – От този момент зависи целият ти живот. Знам, че си пиян, но трябва да ме послушаш. Тръгни по коридора, излез отзад, легни си. Аз ще се погрижа за това.
– Дейвид, аз не исках…
– Сам, върви.
Остави Дейвид в онази стая. Никога не говориха за това, което направи. Сам винаги се беше подигравал на Дейвид зад гърба му, момчето от Джърси, настървено да стане част от този свят, баща му – прост строителен магнат, който не спираше да говори кое колко струва, когато гостуваха у родителите му през уикендите. Но в онази стая Дейвид Блейкли рискува всичко за него.
Сам не знаеше от какъв сбъркан свят беше дошъл Дейвид, свят, който го беше научил да се справя с подобен кошмар. Но беше благодарен.
На сутринта една от сестрите Уитли намери тялото на Катрин. Не беше останала и следа от кръвта на Сам, но на пода имаше празна бутилка от "Столичная". Сцената в спалнята разказваше история – момиче, което се опитва да не остава по-назад от другите, прекалило с пиенето и припаднало. Комбинация от удара в главата при падането и алкохола в кръвта, който затруднил дишането и потиснал сърцебиенето. Изглеждаше като нещастен случай.
Въпреки това Сам прекара следващите шест месеца в очакване полицията да го потърси, да почука на вратата, но това така и не се случи.
Смъртта на Катрин обаче беше набързо покрита. Беше срам за семейството ѝ. Те познаваха Уитли, които пък познаваха местната полиция. Нещата бяха свършени тактично, бегло разследване и приключване на случая. Никой не искаше провеждане на токсикологичен скрининг и нито дори дума да се отвори за намесени наркотици, нищо че се бяха подмятали навсякъде по време на купона. Половината вашингтонски елит имаше деца в тази къща и много добре знаеше как един такъв скандал може да съсипе живота им завинаги, дори само близостта до него, само отсянката му.
Беше трагедия, и то неподходяща за прочувствена реч. Семействата я забулиха, а Катрин Уилсън просто изчезна от историята.
Самият Сам допусна да повярва на официалната версия, остави истината да се разпадне като стара филмова лента, забравена на рафта. Дейвид Блейкли никога не повдигна въпроса. Това никога не се беше случвало, избледня и изчезна заедно с останалите тайни на Вашингтон.
Само че някой го беше видял. Ема Блеър. Дори не си спомняше да я е засичал там, сигурно го беше забелязала да се качва по стълбите или да влиза в стаята, или пък да излиза оттам в онези отчаяни моменти, след като Катрин беше спряла да диша.
Ема пазеше видяното през всичките тези години. Какво се е променило? Дали е гледала Сам по телевизията, когато започнаха предположенията за президентската му кампания? Може би не е успяла да понесе мисълта да види мъжа от онази нощ на най-високото място в държавата? Преди месец започна да задава въпроси, да търси помощ, да гради версията си. Щеше да проговори. Затова Дейвид Блейкли отново помогна на Сам.
Истината остана погребана двайсет и пет години, но си пробиваше път през пръстта към белия свят. Ник Авъроуз още беше на свобода. Половината вашингтонски отдел на ФБР копаеше около смъртта на Уайдънър.
Миналото го застигаше.
Не заслужаваше нито Сената, нито президентската позиция. Не заслужаваше живота си. Беше отнел този на младата жена.
Не беше произнасял името ѝ от онази нощ.
– Катрин – промълви той.
49.
Али се измъкна изпод чаршафите и отиде в другия край на спалнята, до стола, където Сам беше оставил сакото си. Намери телефона му и го извади. Вече знаеше пин-кода. Хората по принцип я подценяваха заради външния ѝ вид, отпускаха се, но тя винаги беше нащрек и наблюдаваше. Дейвид Блейкли я беше научил колко ценно нещо е информацията.
Тя отключи телефона и започна да преглежда обажданията, имейлите, запомняше имената на всички, с които е разговарял.
Върна апарата обратно и тръгна към вратата, но спря малко преди нея, избягвайки ивицата светлина, която идваше от дневната.
Загледа Сам, долови отнесеното изражение на лицето му, онова, което винаги придобиваше, останеше ли сам.
50.
Ник се отказа да се преструва, че спи, и натисна ръчката, за да вдигне облегалката на седалката си. Преди зазоряване в събота се намираше на паркинг на "Уолмарт", а небето беше обагрено в червено и синьо, като картина на Тициан.
Събра обвивките от енергийните блокчета, огризката от ябълката и обелката от банана и тръгна към кофата за боклук, като едновременно се усукваше наляво и надясно, за да отпусне схванатия си гръб.