Продължи да върви, да се отдалечава от къщата и от воя на сирените. Не искаше да ходи в полицията, не и ако можеше да го избегне, не и с това убийство, което още тегнеше над главата му.
Чу отваряне и затваряне на врата. Джеф или хората му идваха за него, претърсваха двора. Той се движеше възможно най-бързо, ускорявайки безшумно крачка покрай стената. Изглежда, че беше част от съседния имот. Погледна напред за някаква пролука, като се надяваше гората на върха на хълма да води към път или към изход.
Вече почти стигнал до целта си, чу приближаващи стъпки. Закова се на място и се скри зад едно дърво. Отдясно изникна продълговата сянка. Не идваше право към него. Сякаш се движеше по път, който щеше да доведе човека на два метра от дясната му страна, а после да го отдалечи напред.
Фигурата се приближи, шумолейки из опадалите листа. Нямаше логика Джеф или Сингх, или който и да било от къщата да е успял да стигне толкова далеч толкова бързо, а и не беше чул полицията да идва насам.
Дишането му се учести, в собствените му уши звучеше като парен локомотив. Забави. Спокойно. Вдигна ключовете, които беше взел от Сингх, и ги стисна в дясната си ръка, а острието на най-дългия ключ стърчеше като шиш за лед. Не разполагаше с по-добро оръжие. Парченцето скалпел беше твърде късо, за да го хване. Приготви се за нападение.
Фигурата се появи.
Беше Али Уолдрон. С празни ръце. Без оръжие. Почака тихо да го отмине, за да я заобиколи, без да вдига тревога.
Тя обърна глава към него и отстъпи стреснато назад. Гледаше лицето му, прясната рана на рамото, а очите ѝ се разшириха от шока. Ако се развикаше, преследвачите му щяха да го намерят.
Тя не издаде нито звук, а той прочете по устните ѝ въпроса:
– Добре ли си?
55.
Ник бавно се доближи до нея, стъпка по стъпка, тихо. Тя не се отдръпна. Не се развика.
Преглътна, стисна устни, пресъхнали от страх, несъмнено заради него, но не спираше да поглежда към къщата, към мъжете, които бяха по петите му. С лявата си ръка леко придържаше дясната.
– Трябва да се махаме оттук – прошепна тя.
Тя защо не повика Джеф? Дали смяташе, че не разполага с време? Че Ник ще я нарани, преди другите да пристигнат?
Погледна към китката ѝ и забеляза скорошни синини, после се обърна към къщата. Няма как да е дошла оттам. Не. Била е тук и е наблюдавала.
– Ти си се обадила в полицията.
Тя кимна.
Нещо изшумоля сред дърветата между тях и къщата. Той тръгна и ѝ даде знак да се движи към стената. Скриха се зад голям дъб, рамо до рамо.
– Колата ми – каза тя и посочи през моравата – е натам.
– Не си дошла с тях?
– Не. Сама съм. Опитвах се да разбера какво, по дяволите, става.
Той надникна и огледа имота, забеляза пътя в далечината. Нямаше как да прекосят моравата в тази посока. Джеф щеше да ги види. Ако искаха да стигнат до колата, трябваше да се махнат оттук и да заобиколят. Ник вдигна очи. Стената беше около два метра и половина. Прикритието тук беше добро, дърветата стояха нагъсто.
Присви колене, чудеше се колко сила му е останала след опиатите. Адреналинът още бушуваше в мускулите му. Засили се срещу стената, скочи и закотви върха на ботуша си в тухлата, изтегли се и хвана камъка на върха.
Надигна се до гърдите, залегна върху широкия пясъчен перваз, без да се изправя, като гледаше да не обръща внимание на болката от порязването.
Али вдигна поглед към него. Тя го забърка в това. Интуицията му подсказваше да не ѝ се доверява. Дори не можеше да е сигурен, че точно тя се е обадила на полицията и е спасила живота му.
– Хайде – каза тя и вдигна ръка. – Не бива да ме намират тук.
Той погледна към гората от другата страна на оградата, после обратно към нея, но накрая ѝ протегна пръсти.
Тя ги стисна и той ѝ помогна да се качи. Обувките ѝ застъргаха по стената, опитваше се да се закрепи; хвана се за перваза и се издърпа до него.
Той ѝ посочи шубрака в далечния край, а тя се спусна надолу и скочи.
Последното, което видя, беше Джеф сред дърветата с изваден пистолет. После Ник скочи при нея.
– Сега какво? – попита тя.
Той плъзна поглед през дърветата и забеляза пътека покрай потока по-напред. Адреналинът засилваше сетивата му. Гората беше като цветен калейдоскоп на сутрешната светлина.
Той посочи на запад към потока.
– Бягаме.
56.
Побягнаха през парк, който сякаш някога е бил част от имение. Пътеката не беше повече от тънка кална бразда, скрита под купища загниващи листа. Тръпката на еуфорията започна да стихва, на Ник му се гадеше, чувстваше немощ и с усилие се съсредоточаваше върху всяка стъпка, за да не се свлече на земята.