Тя кръстоса ръце и го погледна, изглеждаше готова за сделка.
– За Сам Макдона ли работиш?
Тя едва доловимо помръдна глава. Беше привлякъл вниманието ѝ.
– Какво те кара да мислиш, че той има нещо общо с това?
– Подредих някои от парчетата на пъзела, Али Уолдрон. Вероятно знам някои неща, които и ти би искала да разбереш. Е?
– Работя за Дейвид Блейкли. Той е покровител на Макдона, основният му спонсор.
Ник кимна хладнокръвно, без да откъсва поглед от пътя. Отчаяно искаше да научи отговорите на тези въпроси, но трябваше да внимава. Все още не ѝ вярваше. Информацията, която му предлагаше, беше идеалната стръв, в случай че се опитваше да го подмами в някаква схема.
– Какво се случи с Ема Блеър? – попита Ник.
– Не знам.
– Звучеше като да знаеш.
– Просто трябваше да се сближа с нея и да разбера с каква информация разполага. Ходех на нейните сбирки на Анонимните алкохолици. Пиехме кафе после. Опитвах се да я накарам да ми се довери.
– Знаеш, че е изчезнала.
– Кълна се, че нямам нищо общо с това. Просто говорех с нея, но тя така и не сподели нищо. Едва снощи узнах, че е изчезнала. След като научих, че Уайдънър е загинал. Опитвах се да разбера в какви неприятности съм се забъркала или колко сериозни са нещата.
– Защо да вярвам и на една твоя дума? – попита той. Тя го прати в къщата на Уайдънър, беше част от конспирация за убийство, тя го хвана в адския капан.
– Защото ти помогнах в къщата. Защото нямах избор. Не знаех какво ще направят с Малкълм Уайдънър.
Той рязко зави надясно и спря в задънена улица. Дланите му се потяха на волана, чувстваше как кръвта се надига по лицето му. Разбираше как изглежда, с изпъкнали по врата жили, цялата му сила, напираща да излезе навън.
– Онези хора нараниха ли Ема Блеър? – попита той, произнасяйки бавно всяка дума.
– Казах ти, че не знам – поклати глава тя.
– Не си играй с мен, по дяволите – изръмжа той.
Тя се притисна към вратата.
– Истина е. А ти кой си всъщност? Защо си се забъркал в това? – Той не отговори, виждаше страха в очите ѝ. – Защо теб? – продължи тя. – Едва ли ще изберат произволно някого и ще го изкарат…
Убиец. Нека си го мисли. Приятелят му току-що се беше опитал да му тегли куршума, толкова тежко предателство, че чак сега започваше едва-едва да разбира какво се случи в действителност, че това не е просто халюцинация в резултат на наркотиците. В този момент не знаеше на какво е способен.
– Нима ме обвиняваш в нещо? – попита той с леден тон.
Той чу шумно да приближава кола на пълна газ в преследване на някого.
– Говореха за теб. Твърдят, че си опасен.
Той се сети за човка, чиято глава разби в каменния под.
– Аз пазя хората. Не ги наранявам. Не и преди да ме въвлечеш във всичко това.
Двигателят на онази кола гърмеше, вече по-близо.
Тя погледна назад към пътя, после към Ник, вероятно преценяваше дали е по-голяма заплаха от преследвачите им.
– Тук може да ни видят – каза тя. – Трябва да тръгваме.
Той не знаеше колко от думите ѝ бяха истина, до каква степен можеше да ѝ се довери, но в момента беше най-добрата му възможност. Имаше нужда от онова, което знаеше тя.
Натисна газта.
58.
Вратите на асансьора се отвориха със звън и Сам Макдона пристъпи навън върху голия бетон. Завъртя глава, докато крачеше, и огледа целия етаж на офис сградата, вече празна, оголена до колони и алуминиеви шипове. Отекнаха стъпки. Беше трудно да прецени откъде идват, но когато се обърна, видя Дейвид Блейкли да върви към него, подминавайки сноп кабели за етернет, увиснали от тавана.
– Твоя ли е? – попита Сам.
– Цялата сграда – отвърна Дейвид.
Ъгълчетата на устата на Сам се обърнаха надолу, беше впечатлен. Приближи се към прозорците. Намираха се на двайсет и пет метра над Пенсилвания Авеню и очите му плъзнаха от Капитолия към Белия дом.
– Можем ли да говорим спокойно?
– Затова сме тук.
– Ник Авъроуз още ли е проблем? – попита Сам. Дейвид му беше казал, че всичко ще е уредено до тази сутрин.
– Не би искал да навлизаш в твърде много подробности.
Сам прокара върха на обувката си по пода, стривайки на прах парчетата мазилка с кожената си подметка.
– Значи не.
– Справяме се с него.
– Как ще стане?
– Ще се погрижим.
Сам преплете пръсти пред скута си.
– Това е твърде много. Не можем да оповестим кандидатурата ми насред целия този хаос.