Сам Макдона я проследи как излиза от стаята, а след това се обърна към Ник.
– Просто свали пистолета. Не можеш да се държиш така със сенатор. Това е самоубийство. Знаеш го.
Ник кимна. Опитваше се да запази спокойствие въпреки потта, която избиваше по дланта му. Стисна пистолета. Бяха го купили с шофьорската книжка на Али в спортен магазин във Вирджиния по път към града, заедно с чисти дрехи и комплект за първа помощ.
Усещането наистина беше като за предсмъртно желание така да притисне този човек. Това обаче не беше упражнение, а истина. Хванеха ли го обаче, край с него, откриеше ли го полицията, щеше да остане в затвора до живот. Но в мига, в който си припомни цялата болка, която мъжът насреща му беше причинил, страхът и колебанието изчезнаха.
– Ема Блеър. Къде е тя?
Сам вдигна ръце.
– Не знам.
– Тя знаеше какво си направил, а ти си я преследвал и си я заловил. Казвай какво се случи.
– Не знам за какво говориш – отвърна Сам почти умолително.
– Какво знаеше тя? – попита Ник. – Какво криеш вече толкова години? Какво си направил на онази жена?
– Каква жена? За какво говориш?
– За Катрин Уилсън. Четвърти юли преди двайсет и пет години. Вилата на семейство Уитли. Ема е имала доказателства, които те свързват с нейната смърт.
– Дрънкаш безсмислици – каза Макдона. – Просто кажи какво искаш. Мога да ти помогна.
Ник погледна надясно. През вратата в дневната виждаше Али, която обаче оставаше извън полезрението на сенатора. Ник вече беше изключил охранителните камери.
Али бръкна в джоба на сакото на Макдона и извади телефона му.
Ник се приближи към Сам.
– Свикнал си да лъжеш без никакви последствия. Само че помисли внимателно върху всяка дума, която ще изречеш. Ако отново ме излъжеш, ще умреш в тази стая.
Макдона кимна два пъти бързо.
– Къде е Ема Блеър?
– Аз… не знам.
Ник изпъна ръка и насочи пистолета.
– Недей.
– Аз… чуй ме…
Ник притисна дулото в челото му.
– Моля те… – каза Сам.
– Кажи ми истината.
– Не мога.
Цялото тяло на мъжа започна да се тресе. Ник едва си спомняше страха, който изпита първия път, когато се озова от другата страна на пистолета, пред дулото. Беше забравил как това го парализира, как ужасът спира всички мисли. Година след година тежка подготовка го бяха научили да контролира тези инстинкти. Но той познаваше този страх и сега разчиташе на него. Трябваше да накара Макдона да усети вкуса на смъртта, защото не искаше да натиска спусъка.
Не беше убиец.
Ник отново видя всичко – пистолета, приближаващ се към гърлото му тази сутрин. Мъртвия Уайдънър на стола и кръвта му, която се стичаше по ръцете на Ник. Докато наблюдаваше този човек и претегляше деянията му, Ник осъзна, че вече няма представа кой е.
– Три – каза Ник и затегна захвата си. – Две. – Макдона затвори очи. – Едно. – Стенание без думи.
Пръстът на Ник се обви около спусъка. Почувства обратния натиск на пружината. От гърлото на Макдона се чу скимтене.
Но Ник не натисна спусъка.
Сенаторът отвори едното си око, едва-едва, и рискува да го погледне.
Ник гледаше към Али, която сега стоеше в другата стая и го чакаше. Беше върнала телефона обратно в джоба на сакото.
Ник заобиколи Макдона, тръгна към вратата, без да сваля пистолета, и гърбом влезе в дневната.
Али тръгна към изхода на апартамента.
Бум, бум, бум.
Три силни почуквания на предната врата. Тя се отдръпна и застана до Ник.
– Сенаторе! – извика някой през тежката врата. – Изпраща ни Дейвид Блейкли. Отворете.
Ник отстъпи крачка назад. Единственият изход беше през прозореца. Направи знак с глава на Али да тръгне натам.
Макдона го гледаше от спалнята.
– Просто свали пистолета – каза той. – Не е необходимо някой да пострада.
– Сенаторе? Ехо? Отворете вратата! – извика някой от коридора.
Али смъкна резето на прозореца и го отвори. Какофонията на трафика се изля в стаята.
Бум. Вратата щеше да се откачи от пантите, докато някой я напъваше здраво от другата страна.
Али се качи на перваза и се спусна по външната стена.
Ник продължаваше да държи Макдона на мушка.
Вратата се разтресе отново от звука на разцепено дърво.
Ник тръгна заднишком, качи се на перваза и скочи. Удари се силно в земята, претърколи се през рамо, изправи се и хукна.
65.
Подгизналата от пот риза на Ник залепваше по гърба му. Очите му все се връщаха към огледалото за задно виждане. Ръцете му стискаха волана така, сякаш изцеждаше парцал. Някаква кола се движеше шеметно към тях изотзад и навлезе в лентата от лявата им страна. Той погледна към шофьора.