– Ник! – извика Али от пасажерската седалка, а ръцете ѝ се протегнаха към предното стъкло. Колата пред тях спря внезапно.
Той наби спирачки, а автомобилът се разтресе, когато антиблокиращата система се задейства върху свистящите гуми. Спря на метър и половина от бронята на другата кола, а после забеляза свободното място за паркиране, което беше щастлива рядкост и заради което беше спрял онзи отпред.
Колата отляво профуча напред и той забеляза хромирания ауспух втора ръка. Беше стар "Форд Краун Виктория" с поръчкови джанти.
Пълен с хлапета.
Ник заобиколи колата отпред. Бяха в тойотата на Али, до която се добраха след минута здрав спринт от Сам Макдона и хората му.
– Успя ли да го докопаш? – попита Ник. – Телефонът му?
– Да.
Али вдигна малко синьо устройство с размер на флашка. Беше го пъхнала в телефона на Сам, докато Ник стоеше с него в спалнята.
Преди да отидат в апартамента на Макдона, Али и Ник се срещнаха с Дилия, а тя им даде бръмбарчето. Така можеха да се вържат за телефона на Сам, да слушат разговорите му, да го следят, а може би и още нещо.
Трябваше да изкопчат истината от Сам Макдона, да намерят някакво доказателство, което да използват, за да го сринат. Али опита с добро. Ник – със заплахи. Само че Ник разбираше, че Макдона е внимателен и дори пистолет в лицето може да не е достатъчен, за да го разтърси.
Така че Ник изигра един от собствените им номера на техен гръб – шпионирай, следи, вмъкни се вътре.
Ник искаше да притесни Макдона, да види на кого ще се обади и къде ще отиде след това. Искаше да запише признания. Нямаше да мине пред съда, но пак щеше да е нещо солидно, което Ник можеше да използва пред адвоката си или пред медиите.
Продължи да кара, бързо, после бавно, завиваше, без да подава сигнал, движеше се по магистралите и тихите квартални улички на "Брукленд", прилагайки методично всичките си умения, за да забележи или заблуди евентуалните им преследвачи, преди да се срещне с Дилия и да започне работа по телефона на Сам.
Прекоси Анакостия и бързо сви към местните улички. Минаха под оголял балдахин от дървета и се насочиха обратно към реката и мочурищата, които ограждаха парка "Кенилуърт" с Водните градини. До парка имаше километрична отсечка блатисто крайречие, а той разчиташе да е празно извън сезона.
Тръгна по страничен път с напукан асфалт, зави по една алея и спря до павилион с гледка към Анакостия и хълмовете на Националния дендрариум от другата страна на реката.
– Чисто ли е? – попита Али, а очите ѝ се стрелкаха щателно между околните дървета.
Ник имаше добра видимост към всички подстъпи. Облегна се назад и си пое първата нормална глътка въздух от цял час.
– Да.
66.
Джеф знаеше, че Карън си е вкъщи. Беше я наблюдавал. Почука два пъти на вратата и зачака, заслушан в стъпките ѝ из къщата. Тя открехна на няколко сантиметра и надникна с подозрително изражение. Усмихна се, щом го позна, отвори широко вратата и го прегърна набързо през раменете.
Той леко се извърна, за да не усети пистолета на колана му, след което тя го пусна вътре и затвори вратата. Джеф можеше да проследява телефонните ѝ разговори, да трие гласовите ѝ съобщения, но все още беше нащрек, готов да действа. Не знаеше дали съпругът ѝ не е намерил начин да стигне до нея, без той да забележи, дали някак не е разговарял директно с нея.
– Има ли новини от Ник? – попита той, докато Карън го въвеждаше вътре.
Тя поклати глава.
– Държиш ли се?
– Успявам някак малко по малко – отвърна тя.
– Какво мога да направя за теб?
Тя прибра кичур коса зад ухото си.
– Още не съм сигурна. Радвам се, че си тук.
Някъде от къщата се чу писукане. Сушилня.
– Ще ме изчакаш ли една секунда?
– Разбира се.
Тя се обърна и се отдалечи по коридора. Той тръгна из къщата, приближавайки се все повече, крачка по крачка, премерено, тихо, докато я наблюдаваше в гръб. Гледаше тази елегантна шия на танцьорка. Колко крехко създание.
Подмина трапезарията и си спомни вечерите, през които седяха около тази маса. Не искаше да го прави, да вижда Карън изплашена, както беше Ема Блеър. Но всичко това излизаше извън контрол. Ник беше на свобода, а сега знаеше и истината за Джеф. Трябваше да се справи с него.
Карън имаше доверие на Джеф. Беше на негова страна, поне засега, а тя можеше да му е полезна по един или друг начин. Трябваше да внимава с нея. Беше умна, достатъчно проницателна, за да застраши всичко.