Спря в коридора и я загледа през открехнатата врата на пералното помещение, беше застанала с гръб към него, а косата ѝ – лъскава като житно поле през лятото.
Колко хора е убил в безполезни войни? Колко хора, за да защити и облагодетелства покварените? Изгубил им е броя. Винаги е работил като наемник, макар че сега най-после получаваше, каквото заслужаваше.
Това беше преимуществото на Джеф – неговото безразличие. Когато си убивал достатъчно, става механично, без никаква мисъл, като да режеш пържола. Научи се да изключва присъщите човешки симпатии. Отначало се изненада колко му е лесно. Трябваше да се прикрива. Подобно нещо плашеше хората. Но някои от онези, за които работеше, го забелязаха и го възнаградиха. Беше рядкост да откриеш човек с такова умение, който да може и да го прикрива, да се движи незабелязано в нормалния свят. Това правеше работата му толкова доходоносна. Така си спечели живот като на хората, на които някога служеше.
Мислено се върна отново към онзи ден преди месец, когато отиде при Ема Блеър. Домът ѝ беше тих, като този тук, а всекидневната – изпълнена със светлина. Търсеше нея и дневника, който водеше.
Заведе я във вилата на Дейвид Блейкли, в скритата и сигурна къща за гости отзад. Прелисти страниците на дневника и прочете какво е видяла на горния етаж на онзи Четвърти юли преди двайсет и пет години.
Оказа се, че Ема Блеър е пазила много тайни, а сега Джеф знаеше всички до една. Бяха колкото ценни, толкова и опасни. Трябваше да внимава, да подбере правилния момент, за да предприеме своя ход и да използва наученото като стратегическо предимство. Ако съумееше да си изиграе картите правилно, щеше да се превърне в истински играч вместо прост изпълнител на поръчки.
В крайна сметка Ема отказа да се предаде и да замълчи. В онзи ден се съпротивляваше. Джеф отново видя очите ѝ, вперени в неговите, докато я стискаше за врата.
– Джеф? – гласът на Карън го стресна и го извади от спомена. Ръцете му се стрелнаха едва доловимо нагоре, преди да се овладее. – Всичко наред ли е? – попита тя.
– Разбира се – отвърна той и се усмихна добродушно.
67.
Ник и Али седяха в нейната кола, все още в гората покрай река Анакостия. Тя се приведе напред, надничайки през прозореца към увивните растения и отпадъците, струпани в края на пътя.
Лицето ѝ беше пребледняло. Вече се изправи срещу Сам Макдона, очи в очи. Нямаше връщане назад. Бавно асимилираше реалността сега, когато адреналинът се изпаряваше от кръвта.
– Добре ли си? – попита той. Тя не отговори, само стисна зъби и си пое продължително въздух през носа. Той се зачуди дали няма да се срине психически. Не можеше да я вини. След миг обаче тя се изправи и отвори очи, сякаш нищо не се беше случило.
– Добре съм – каза и се обърна към него. Погледна към рамото му и се намръщи. – Трябва да ми дадеш да почистя това.
Той проследи погледа ѝ до ръката си, където кръвта беше зацапала плата на новото му яке. Идваше от раната, нанесена от Сингх със скалпела, и сигурно се е отворила, когато падна на земята, скачайки от прозореца на Макдона.
Тогава усети паренето, но нямаше много време да мисли за това.
Кимна и свали якето, докато тя се пресягаше към задната седалка, за да вземе комплекта за първа помощ, който купиха в спортния магазин. Той дръпна ръкава си нагоре и махна старата превръзка.
Наблюдаваше я как действа, как цапа ръцете си и почиства раната с практична вещина. Сега изглеждаше като пълната противоположност на жената, която видя при първата им среща преди два дни в неговия офис.
– Блейкли как стигна до теб? – попита той.
– Аз стигнах до него – каза тя и попи раната с марля.
Погледна го в лицето.
– Нещо друго ли очакваше? – Тя поклати глава. – Грешиш. Исках да съм част от тази игра. Просто не знаех колко е грозна в действителност. Виждах Блейкли в разни частни клубове из Вашингтон. Бях нещатен организатор на събития. Занимавах се с много различни мероприятия. Там виждах всички тези типове, които дрънкаха глупости, подливаха си вода, атакуваха правителството за милиони, горяха пари. Това ме влудяваше, защото бях много по-умна от повечето от тях. И работех десет пъти повече. Цял живот съм живяла в бедност и бях уморена да съм без пукнат грош в джоба, без никакво влияние, на милостта на подобни типове, с всичко, което им се разминаваше, нещата, които причиняваха на жени, които за тях не означаваха нищо. Аз исках да означавам нещо. Знаех, че Дейвид е правилният човек. Една вечер се обърнах към него, бяхме в един клуб, "Чеви Чейс". Казах му, че искам да работя за него, пофлиртувах. Той веднага ме разконспирира, но също така сигурно видя у мен нещо, което можеше да използва. Бях добра в актьорската игра.