Тя посочи модерна тухлена къща, която изпъкваше на фона на именията в джорджиански и федерален стил.
– На Джоузеф Алсоп е. Знаеш ли историята за Кенеди, който през вечерта на встъпването си в длъжност си седи в Белия дом развеселен, Джаки отива да спи, а той стои в онази огромна къща сам-самичък и накрая просто излиза, идва тук и чука на вратата на приятеля си, търсейки питие и нещо за хапване.
– Сериозно ли?
– Така съм чувала – отвърна Карън, която винаги предлагаше най-шарената версия на всеки анекдот. – Понякога ти се иска просто да зарежеш всички преструвки и да вдигнеш наздравица.
Влязоха в магазинче за алкохол, в което тя сподели, че някога купувала с фалшива лична карта евтина бира за себе си и за приятелките си от Националната катедрална школа, преди да отидат да се размотават след училище.
Тази вечер обаче избра бутилка "Сансер" от хладилника.
– Довери ми се за това, става ли?
Той я плати и купи две пластмасови чашки. Тръгнаха по черния път и седнаха на каменното мостче над потока, докато той наливаше виното.
Спомняше си вкуса му, беше като летен пикник, който продължи чак докато залезе слънцето и небето почервеня. Седяха просто така, разговаряха до полунощ, когато изведнъж се появи светлинката на фенерче по пътеката откъм Уисконсин Авеню – някакъв клет пазач, а двамата хукнаха да бягат като две хлапета, които току-що са счупили прозореца на съседската къща, опитваха се да потиснат смеха си, а ръката ѝ беше потънала в неговата, докато тичаха между дърветата.
74.
Ник вървеше през празния парк. Чу движение отдясно и застана неподвижно, взирайки се в мрака. Две очички се обърнаха срещу него като светещи монети.
Енот. Притича покрай него и изчезна в шубрака. Погледна в посоката, откъдето беше се появило животното, като се опитваше да разбере какво го подплаши. Нямаше нищо.
Стигна до кръстопътя между пътеките, които водеха към вътрешността на парка, най-доброто му скривалище. Високи огради и стени ограждаха по-голямата част от този парк и го разделяха от музеите и посолствата, разположени наоколо.
От слушалката му се чу тихо позвъняване. Беше я закрепил в ухото си много хлабаво, за да чува по-добре околните шумове. Натисна бутончето на кабела, за да вдигне.
– Преди секунда говорих с Али – съобщи Дилия. – Чисто е.
– Хубаво. Дръжте фронта.
Нервите му оприличаваха всяко шумолене на вятъра на приближаващ човек. Държеше пистолета до бедрото си и наблюдаваше пътеката зад себе си, прехвърли тежестта от единия крак на другия, като се опитваше да държи надалеч най-лошите си мисли – че са хванали Карън.
В далечината се появи фигура, сякаш се материализира от мрака. Единствената светлина в парка идваше от луната. Карън се приближи от далечния край на поляната.
Той тръгна към нея. Тя направи още три крачки и спря, но той продължи да върви. Изглеждаше съсипана и той се мразеше, задето ѝ беше стоварил всичко това на главата.
Очите ѝ се стрелнаха вдясно от него към мрака. Той погледна и чу стъпки сред листата от същата посока. Телефонът зазвъня в ухото му, толкова се беше съсредоточил, че едва го чу, но все пак натисна бутона. Дилия заговори, докато той оглеждаше гората.
– Зад теб се движат хора, Ник. По страничната пътека в посоката, към която тръгна ти. Не знам откъде се взеха. Трябва да се махаш оттам.
– Карън – повика Ник и ѝ помаха да дойде, вдигайки едновременно пистолета. – Трябва да вървим.
Лицето ѝ се промени. Никаква паника, никакъв шок. Тя вече знаеше, че има и друг човек на мястото. И макар да разбираше какво става, не можеше да преодолее инстинкта си да я пази.
– Карън, хайде!
Тя отстъпи три крачки назад, без да се обръща, а по лицето ѝ се изписа ужасна смесица от болка, вина и съжаление.
– Махай се, Ник! – викаше Дилия.
Той все още протягаше ръка към съпругата си.
– Съжалявам – каза тя само с устни и се върна в мрака. Той отпусна ръка, чу, че от двете страни го приближават хора, обърна се и побягна.
75.
Ник бягаше по пътеката, после спря и силно изви гръб назад, за да обере набраната скорост. Те очакваха да бяга. Сигурно го причакваха и щяха да го обградят от всички страни.
Трябваше да действа така, както не биха предположили. Шмугна се тихо вдясно, където почти нямаше светлина, към дървото до потока, точно до мостчето, където с Карън прекараха първата си среща.
Претърсваха внимателно и го обграждаха. Не знаеше колко са, поне четирима, доколкото чуваше. За момента трябваше да остане незабелязан, да се покрие, докато минат, да се окаже зад гърбовете им и да избяга или да ги елиминира един по един.