– Видяха ли те? – попита той.
– Не знам.
– Отивай към колата. Ще те намеря.
Вече бягаше от парка по тухлените тротоари, по тихите улички с редиците дървета от двете страни, препускаше с всичка сила, а дробовете му горяха.
Продължи да тича, успя да избегне една кола, докато пресичаше кръстовището на бегом, а после видя жена, застанала встрани от уличните лампи. Дилия.
Той пресече улицата. Тя се обърна към него, по лицето ѝ се четеше страх, а после и тъжно облекчение.
Поведе я на юг към колата.
– Накъде отведоха Али?
– Към Уисконсин Авеню. Само че вече са набрали голяма преднина. Какво стана с Карън?
– Тя… – не можеше да говори за това. – Къде е последното местонахождение на Сам Макдона?
– Току-що проверих – отвърна Дилия, докато пресичаха. – Движат се на северозапад към Мериленд, далеч от града.
– Али каза, че Дейвид има вила някъде в планината в този район. По пътя за Кемп Дейвид или нещо подобно. Било усамотено. Звучи ми като място, подходящо да заведат и Ема Блеър.
– Мога да намеря местонахождението на Сам, когато стигнем до колата.
– Дейвид каза, че със Сам ще са заедно. На сигурно място.
– Какво мислиш?
– Ако успея да се добера до тях, мога да сложа край на всичко това окончателно.
Продължиха пътя си покрай имения и редица къщи с типичните за квартала калдъръми, тесни улички и алеи. Той спря на ъгъла до висока тухлена стена, покрита с бръшлян, и се показа, за да погледне към колата. Искаше да провери дали нападателите им са я открили, дали не ги причакват в засада.
Докато оглеждаше в тъмното, пръстите на Дилия се впиха в предмишницата му и тя се притисна към него.
Той се обърна и видя мъжа, който ги доближаваше изотзад. Пистолетът в ръката му проблесна с матов оттенък под уличните лампи, когато го вдигна и го насочи право срещу тях.
Ник преметна ръка през раменете на Дилия и я притисна към гърдите си, извъртайки се с гръб към стрелеца, в опит да я прикрие с тялото си, и същевременно избута и двамата зад ъгъла.
Тссс. Куршумът изсвистя като нож върху точило, когато профуча покрай тях, и той направи още една крачка.
Тссс. От лявата им страна се пръснаха парченца тухла и вдигнаха червен облак прах. Някои от късчетата се забиха във врата му. Той задържа Дилия и продължи напред, вече напълно скрит зад ъгъла. Притисна се към стената за прикритие, обгърнал Дилия с лявата си ръка, притиснал я към себе си, докато вдигаше своя пистолет и надничаше зад ъгъла в очакване на атака от мъжа, готов за изстрела му.
– Ник – подвикна Дилия и го издърпа от стената.
Шшшуп. Тялото ѝ се стегна срещу неговото. Тя извика от болка.
77.
Той се обърна, дръпна пистолета иззад ъгъла и забеляза втора фигура, която ги приближаваше с извадено оръжие, но по улицата, на която се криеха.
Куршумът на този стрелец се беше забил в Дилия.
Ник се прицели и натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката му и изплю бяла пара от върха на заглушителя. Мъжът падна.
Ник усети кръв по ръката си и видя ужаса и болката в очите ѝ.
– Не, не, не – повтаряше той, без да спира.
Подкрепяше я, докато вървяха към колата на Али. Тя натежаваше все повече и отслабваше с всяка крачка.
– Само се дръж, чу ли? Дръж се.
Оглеждаше улицата зад тях, докато вървяха, и размахваше пистолета. От близкия ъгъл изникна поредният въоръжен преследвач. Ник стреля два пъти, отвори вратата на колата и ѝ помогна да се качи вътре.
Изтича до шофьорското място, като продължаваше да държи ъгъла на мушка, после запали и се изстреля на мига.
Дилия все още дишаше, сърцето ѝ продължаваше да бие, а ръката ѝ притискаше раната високо на гърдите, близо до рамото. Тя беше свалила раницата си на пода.
Седеше със затворени очи, пребори се да ги отвори, а после пак ги склопи. Той се пресегна и притисна ръка върху нейната, върху студените ѝ пръсти. Тя изстена и стисна зъби.
– Дилия, всичко ще бъде наред.
Тя затвори очи, отметна глава назад и започна да диша бавно и продължително през стиснати устни.
Мигът, в който я простреляха, не спираше да се разиграва отново и отново в ума му. Той я прикри с тялото си, но тя се опита да избута и двамата от пътя на куршума, откри себе си, за да спаси него.
С една ръка управляваше колата, летейки по страничните улички към Университетската болница на "Джорджтаун".
– Студено ми е, Ник.
– Още само секундичка, нали ще изтърпиш? Само не ме оставяй.
– Как се справих?