– Идеално, миличка. Справи се идеално. Спаси и двама ни. – Той едва говореше, като я виждаше такава дребничка да се бори срещу болката, безмълвно и смирено. – Майка ти и татко ти щяха много да се гордеят с теб.
Едва доловима усмивка докосна устните ѝ, после изчезна, а главата ѝ се отпусна встрани.
78.
Ник спря пред спешното отделение и изскочи навън, за да помогне на Дилия да слезе. Към тях със забързана крачка се приближи сестра.
По пътя успя да се обади и съобщи за огнестрелна рана, като използва всичките си познания, останали му от "Сикрет Сървис" за професионалния език, с който се осигуряваше предимство. Говореше като първи реагирал на произшествието и им нареди да имат готовност. Затвори телефона, преди да успеят да поискат самоличността му.
Влезе заедно с нея, предаде портфейла ѝ с личната карта и картите за застраховките ѝ. Трябваше да избегне възможно най-много въпроси, застанал насред спешното отделение с влажни дрехи и с вид на психопат. Пистолетът беше в якето му, беше успял да махне заглушителя, който иначе не се побираше в джоба.
– А вие сте? – попита сестрата.
– Намерих я на улица "Уотър". Не знам какво се е случило. Беше на земята и кървеше.
Това беше най-близката до нападението болница. Ник знаеше, че при това положение е твърде вероятно да свърши в ръцете на полицията или на убийците. Но нямаше значение. Интересуваше го само дали Дилия, чиито пръсти вече се бяха вледенили, ще оживее.
Бързаше след сестрата по коридора, вече извън чакалнята. През рамо забеляза униформен полицай.
Клепачите на Дилия бяха едва отворени, отдолу се виждаше само бялото на очите ѝ, а сестрата проверяваше дихателните пътища и я караше към амбулаториите.
– Ще се наложи да останете тук, господине – каза му тя, но той не можеше да я остави, не можеше да откъсне очи от лицето на Дилия, странно спокойно насред целия ужас.
Към гърдите му се прилепи длан, той обърна глава и се озова лице в лице с друг медицински служител – едър мъж над метър и осемдесет и пет, с вдлъбнати очи и мускулести ръце, опънали престилката.
– За нейно добро е, не бива да влизате – каза той и Ник отстъпи.
Отново забеляза полицая и рецепционистката с папка в ръка. Притисна се към стената и забеляза някакъв страничен коридор.
Двама лекари минаха покрай него със сериозни изражения и се насочиха към стаята, където въведоха Дилия. Медицинската сестра беше изчезнала, а Ник я видя в отражението на стъклената преграда на бюрото – разговаряше с полицая.
Трябваше да остане тук, в случай че някой дойдеше да я довърши, но и да бездейства в затвора, също нямаше да е от особена полза. Налагаше се да намери скришно място, където да застане на пост. Издебна подходящия момент, измъкна се по коридора и излезе в нощта.
Зае позиция близо до изхода с изглед към главния вход и достъп до паркинга, сложи ръка върху пистолета в джоба си и зачака.
79.
Ник крачеше напред-назад и се опитваше да запази топлината на тялото си. Колко време щеше да им трябва на Джеф и хората му да разберат, че тя е тук? Забеляза фаровете на джип, който спираше на паркинга, и стисна пистолета.
Когато приближи, успя да го види по-добре – бял пикап, а зад волана млада жена, навярно колежанка. Леко си отдъхна и се обърна към вратата на болницата в момента, в който тя се отвори.
Беше полицаят от чакалнята, придружен от двама болнични охранители, и двамата въоръжени. Ник прецени възможностите си и взе мигновено решение. Вече беше забелязал патрулната кола, паркирана на трийсетина метра от тротоара. Имаше само един полицай. Това беше добре.
Нямаше да убива трима души за това, че си вършат работата, а ако се опитаха да го задържат, най-лесният начин да избяга беше от белезниците на задната седалка на онази патрулка. Пристъпи встрани и дискретно захвърли пистолета и заглушителя в храстите, после се отдалечи.
– Ей, господине!
Той не спря.
– Спрете!
Вече имаше директна заповед от правоприлагащ орган. Времето за игри беше свършило. Спря и се обърна.
– Вие ли бяхте с жената, която постъпи току-що? Инцидентът от улица "Уотър"?
– Тя добре ли е?
– Била е простреляна.
– Добре ли е?
– Как я открихте?
– Не искам да имам нищо общо с това. Намерих я. Помогнах ѝ. Това е. Можете ли да ми кажете как е?
В лицето му светна фенерче. Знаеше, че прилича на скитник.
– Как се казвате?
Ник беше оставил документите си в колата на Али. Не искаше да излиза в която и да е система, не искаше да води преследвачите си тук. Полицията със сигурност разполагаше с името и описанието му. Вероятно беше хубаво, че в момента беше почти неузнаваем след всички премеждия.