– Добре – отвърна жената, взе листчето и стисна устни. Сестрите бяха издръжливи по необходимост, но подобна жестокост беше немислима дори за нея.
Той притисна ръка към джоба си, където носеше малък комплект с игла четиринайсети размер и две шишенца.
– Не се тревожете – успокои я Джеф. – Аз ще се погрижа за нея.
Чукна два пъти по бюрото и тръгна по коридора към амбулаториите. Мина травматологията – беше празна, после я намери в една от отделените ниши. Дръпна завесата и я затвори.
Главата на Дилия лежеше на една страна, но когато се приближи, забеляза, че гърдите ѝ се движат, а под халата се подава превръзка. Погледна към монитора за сърдечна дейност. Изглежда, беше в стабилно състояние. В ръката ѝ влизаше интравенозен източник.
Проследи пластмасовата тръбичка и видя каквото му трябва – малък отвор, през който можеше да се инжектира лекарство.
Взе чифт латексови ръкавици от кутията на стената, извади спринцовка и погледна двете шишенца.
Избра дясното и изпълни спринцовката с бледа жълта течност.
Вкара иглата в отвора на системата, натисна буталото и изля течността в ръката ѝ. Тя изстена тихо, обърна лице към него, а той покри устата ѝ с ръка. Тя се опитваше с всички сили да не затваря очи и сега го гледаше настойчиво.
– Всичко е наред – прошепна той и я притисна, докато тя се бореше с тежестта му. – Всичко е наред.
Повтаряше го отново и отново с успокояващ глас, сякаш четеше приказка за лека нощ, и накрая тя склопи очи и спря да се съпротивлява.
81.
Ник гледаше полицая в очите. Мобилният телефон на мъжа иззвъня, той вдигна и после излезе от колата. Говори за кратко, погледна патрулната кола, после болницата и накрая тръгна към входа.
Ник изчака да влезе и се търкулна на една страна. Пое си дълбоко дъх, отпусна рамене и постави белезниците под стъпалата си. Пространството на задната седалка му идваше тясно, но успя да прекара ръце под краката си и да ги премести отпред. Веригата на стандартните белезници "Смит и Уесън" даваха малко повече свобода от онези, с които го беше заключила Дилия преди два дни.
Мислеше за нея, за леката ѝ усмивка, когато му спомена за йогата. Представи си убийците, които идваха сега за нея, представяше си я мъртва, младият ѝ живот прекратен, без нито дума повече, и това го изпълваше с ярост, подобна на треска, от която в съзнанието му не оставаше нищо друго освен простата жажда да се спусне и да унищожи Джеф и всеки друг, посмял да се доближи до нея.
Заби пръсти под подлакътника и го откърти. Във вътрешността на вратата десет жици се спускаха в пластмасов сноп до устройството за управление на прозореца. Четири бяха срязани. Ето така се блокираха задните прозорци на полицейските патрулки. Издърпа всички кабели от снопа и започна да свързва различните жици, търсейки електрическа искра.
Чу задвижването на електромотора някъде във вратата, но прозорецът не помръдна. Тези жички навярно го вдигаха нагоре. Свърза друг чифт и прозорците се спуснаха. В колата нахлу свеж въздух.
Ник се хвана за покрива и се изтегли навън. Приклекна ниско, използвайки колата за прикритие, и хукна към храстите, където намери пистолета. Задържа го пред себе си, все още окован с белезниците.
Тръгна към черния автомобил, паркиран до другия вход. Фаровете му бяха включени и светеха толкова ярко, че едва виждаше движещата се фигура – човек, който буташе инвалидна количка. Побягна покрай дългата страна на болницата, като внимаваше да не се откъсва от прикритието на заобикалящата растителност. Приближи се, засенчвайки очите си, и го видя – мъж, който носеше дребно тяло към задната седалка на джипа. Лампите в купето осветиха лицата им. Джеф и Дилия.
Вратата на джипа се тръшна, водачът потегли и направи бърз обратен завой. Бягащите стъпки на Ник отекваха по бетона, докато тичаше след него, буквално прелиташе над земята. Червеното сияние на задните фарове се смали в далечината, докато джипът се приближаваше към изхода. Побягна по-бързо, дробовете му се стегнаха, бедрата започнаха да горят, сърцето да бие бясно в гърдите му, но шансът му се изпари, щом колата мина през изхода и дори не намали, преди да завие по Резервоар Роуд.
Ник спря и едва не колабира, обхвана го ужас, кошмарна тежест ниско в корема. Отведоха я.
82.
Дейвид Блейкли отвори дъбовата врата на вилата си.