– Кой е отвън? – попита Сам.
– Сам – започна той. – Още можем да се измъкнем. Мога да…
– Млъкни, по дяволите! – кресна Сам. – Ако още веднъж те чуя да ми обясняваш как се грижиш за моето добро, ще те… – Той вдигна пистолета. – Всичко свърши. Вече знам.
– Какво знаеш, Сам? – попита Дейвид, а гласът му беше омекнал.
– Четвърти юли. Ти си убил Катрин Уилсън. Тя е била жива, когато съм излязъл от стаята. Направил си го само за да ме държиш в подчинение, така ли?
Дейвид тръгна към него.
– Сам, не си…
– Нито крачка повече – изръмжа Сам. – Двайсет и пет проклети години. Ема Блеър е видяла какво си направил в онази стая. Не си ме пазил. Пазил си себе си. Това е твой проблем.
Дейвид поклати глава, а лицето му доби съчувствено изражение.
– Сам, не знам за какво говориш, но аз…
– Аз не съм бил убиец – каза тихо Сам, сякаш говореше на себе си. После вдигна пистолета.
Дейвид направи още една крачка.
Ръката на Сам потрепери. Дулото се тресеше във въздуха, сякаш изписваше ръкописни букви, а после изведнъж застана стабилно.
Дейвид се хвърли към него с протегнати ръце, за да грабне оръжието.
– Дай това…
Три изстрела. Дейвид се олюля назад и погледна към гърдите си. Сякаш беше усетил три плесника. Никаква болка. Колко странно. После налягането избухна близо до сърцето му, а болката го прогори както нищо друго досега. Изпусна бастуна и допря пръсти до гърдите си. Краката му поддадоха.
Строполи се на пода, мракът го превзе, пред очите му всичко почерня, с изключение на някоя бяла искра тук и там.
Отново беше в онази стая на Четвърти юли, а през прозореца се чуваше изстрелването на фойерверките от пристана.
Приклекна до Катрин Уилсън, търсейки нещо, с което да я почисти, да заличи тази ситуация. Това беше неговият миг, шансът на външния човек. Щеше да направи каквото трябва, за да си спечели парченце от този свят и от Сам Макдона завинаги.
Тя отвори очи и срещна погледа му. Гърдите ѝ се повдигнаха, толкова леко, че се зачуди дали не си въобразява. Преди да успее да издаде и звук, преди да се разкрещи, той притисна длан до устата ѝ. Беше слаба, много слаба след удара в главата. Не му се наложи да натиска силно. Вече беше будна. Щеше да проговори. Щеше да разкаже на всички, че и той е част от това. Кой знае колко помнеше? Можеше дори да каже, че той я е нападнал, а не Сам. Толкова лесно беше Дейвид да се сгромоляса. Той не беше част от елита. Нямаше баща сенатор.
Но ставаше дума и за нещо повече от това да се защити. Знаеше колко далеч щеше да стигне Сам.
Знаеше и какво струва животът на тази жена. Хвана нежно носа ѝ и притисна ръка към устата ѝ, докато тялото не застина.
103.
Щом прозвучаха изстрелите и Дейвид Блейкли падна, Ник Авъроуз се изправи и направи три дълги нестабилни крачки към салона. Пистолетът си беше там, върху ресните на килима. Ник се хвърли към него с лявата си ръка, когато чу стъпките на Сам Макдона, които приближаваха тежко. Ник сключи пръсти върху грапавата дръжка на пистолета и се обърна.
Сам спря на средата на коридора и притисна глава с юмруци, докато още стискаше оръжието в десния. Приличаше на дете, което си запушва ушите заради ужасен шум. Стисна очи. Мускулите на ръцете му се напрегнаха, цялото му тяло се разтърси, когато от гърлото му се изтръгна глух звук.
Сриваше се. Ник не сваляше пистолета от него, държеше го в лявата ръка, по-слабата му страна. Можеше вече да го е убил. Но стига толкова смърт. Сега искаше истината.
Сам пое дълбоко дъх и бавно пусна ръце до тялото си. Притихна, връщайки си самообладанието. Отвори очи и се обърна към Ник.
– Сам – започна той. – Можеш да сложиш край на всичко това.
Сам погледна надолу към пистолета в ръката си.
– Всичко ще излезе наяве, Сам. Не усложнявай нещата. Просто го пусни. Ти не си такъв.
– Сега вече съм – отвърна Сам с глас, лишен от всякакви чувства. Ник забеляза, че стиска пистолета по-здраво. Насочи го към него.
– Сам, недей! – извика Ник, но не му оставаше друго и дръпна спусъка два пъти. Сам падна по гръб и се удари в мрамора. Ник усети, че подът се тресе, и тръгна към мъжа, без да отмества дулото от него. Изрита пистолета от протегнатата ръка на сенатора.
Погледна надолу към очите на Сам, отворени, но невиждащи, с изгасваща светлина.
104.
Ник се качи по стълбите на втория етаж. Дейвид и Сам бяха мъртви. Отнемането на живот, колкото и оправдано, дори сред целия този шум и дим, го караше да се чувства, сякаш стои сам в празна църква.