Брадшоу сякаш обмисляше предположението на Кърт.
– Идеята ви не е лоша – каза накрая той, – но въпреки това грешите. Ето защо!
И австралиецът посочи към червеникавокафяво петно върху опръсканите с кръв листове. Под светлината на лампите в петното странно се преливаха всички цветове на дъгата.
– Беше покрит с това – продължи Брадшоу. – Всяка пора от кожата му, всяка нишка от дрехите му. Същото беше и с последния куриер, когото открихме мъртъв.
– Какво е това?
– Вид почва, нарича се палеозол – обясни Брадшоу. – Разпространена е в австралийската пустош. Не се среща под вода. Ако съвпаденията с другия куриер продължат, в нея ще открием смесица от тежки метали и различни токсини, включително следи от манган и арсеник. Което ни подсказва, че тези хора действат някъде в пустошта, а не в подводница.
– Може да е бил в езеро и да се е изцапал после – отбеляза Кърт.
– Някога били ли сте в пустошта? – попита Брадшоу. – Езерата там са предимно временни. Дори през дъждовния сезон – който, между другото, не е сега – са плитки и широки. Като вашето Голямо солено езеро.
Кърт се замисли.
– Не знам какво да ви кажа – рече той, – но съм готов да заложа репутацията си, че съм прав. Този човек е излязъл от голяма дълбочина, където е бил подложен на огромно налягане.
– Благодаря за мнението ви. Ще проверим предположението ви – каза учтиво Брадшоу и махна с ръка към изхода.
– Значи това означава да ти покажат вратата – подсмихна се Кърт.
Хейли изглеждаше така, сякаш с радост би тръгнала с него. Кърт вече гледаше по нов начин към нея – тя беше дама в беда и май имаше нужда от помощ. Отново се зачуди какво ли я свързва с Брадшоу.
– Довиждане – прошепна тъжно Хейли. – И благодаря!
Кърт се надяваше, че сбогуването не е окончателно, но реши, че ако го каже на глас, ще ядоса Брадшоу. Затова отговори само:
– До нови срещи.
После мина през вратата и остави Хейли и Брадшоу зад гърба си.
ГЛАВА 5
Два часа след инцидента Кърт седеше в апартамента си в хотел „Интерконтинентал”. Първо изпрати дълъг имейл до щаба на НАМПД, после изпи голяма чаша шотландско уиски и се пъхне в леглото.
Четирийсет минути по-късно все още беше буден, гледаше в тавана и слушаше бръмченето на климатика. Събитията се разиграваха в главата му отново и отново, а въпросите се редяха един след друг.
„По каква задача работи АССР? Как е възможно човек, покрит с почва от пустошта, да страда от декомпресионна болест? И каква роля играе във всичко това Хейли Андерсън? Изглеждаше, че е там по свое желание, но това май не я радваше особено.”
Един слабичък гласец му казваше да не се замесва, но Кърт дълбоко в себе си знаеше, че не може да остави нещата така.
Погледна към нощното шкафче. Беше покрил циферблата на будилника с една кърпа, за да не му свети, но до него лежеше ръчният му часовник „Докса”. Той го взе, погледна блестящите стрелки – беше почти два сутринта.
Отметна завивките, стана от леглото и се запъти към бюрото. Така и така не можеше да заспи, защо да не потърси някои отговори.
Включи лаптопа и докато чакаше да се зареди, изпи чаша вода. Едно бързо търсене за АССР в интернет му показа множество резултати. Не че Кърт очакваше да намери списък с тайни операции, но си помисли, че може да намери нещо, което да му подскаже с какво са се заели сега – нещо, което е достатъчно неясно за повечето хора, но на него да му помогне да събере две и две.
За съжаление късметът му не проработи. Помисли си за Хейли.
– Коя си ти, госпожо Андерсън? – измърмори той. – И в какво си се забъркала?
Написа името й в търсачката и се появиха множество линкове.
За изненада на Кърт, Хейли се оказа учен: физик теоретик, който работи в университета в Сидни. Беше автор на множество статии с неразбираеми заглавия. Имаше и една по-разбираема новина как е отхвърлила покана за работа в Оксфорд. Намери и друга статия, в която Хейли се опитваше да обясни нещо за гравитацията и защо разбирането на Айнщайн за нея било неправилно.
Кърт си наля чаша уиски. Сега беше още по-объркан, отколкото преди. „Как, за Бога, е възможно млада жена, която може да докаже, че Айнщайн греши, да се окаже замесена в разследване за тероризъм?”
Не намери отговор на този въпрос, нито пък някаква публично известна връзка между нея и АССР, затова насочи вниманието си към мъртвия информатор.
Сигурен беше, че човекът страдаше от декомпресионна болест. Въпросът беше как се е разболял.