Някога наричаха ДКБ „кесонна болест”, защото най-напред я бяха забелязали у строителите, които работеха в кесоните с налягане при полагане на основите на огромните мостове. Но най-често болестта се срещаше при водолазите.
Мъртвият Панос беше дошъл с лодка, която буквално прелетя през пристанището на Сидни. Този факт подсказваше, че може да се е гмуркал. Но пък носеше обикновени мръсни дрехи, а не мокър костюм, а освен това миришеше на пот, престояла дни наред, а не на свежия солен мирис на морето. Това, заедно с връзката с миньорството и убедеността на АССР, че в пустошта действа терористична групировка, противоречеше на теорията на Кърт.
Той намери списък на езерата в Австралия и старателно ги прегледа до едно. Точно както бе казал Брадшоу, повечето изглеждаха плитки или дори временни – пресъхваха напълно през лятото.
– Не са места, където човек може да получи водолазна болест – каза си на глас Кърт.
Остави списъка и заразглежда внимателно едно сателитно изображение на Австралия. Тръгна на запад от Сидни, мина над по-сухите територии и установи, че не е трудно да се види колко бързо теренът става безплоден. Само от време на време се натъкваше на някоя зелена ивица.
Също като в американския югозапад или по поречието на египетския Нил, там където имаше поток или река, край тях избуяваше растителност. Дори реките да не течаха през цялата година, около тях често имаше подпочвени води. Но тези води бяха затворени в пропускливи пясъци и водопропускливи пластове, и в тях човек определено не можеше да плува. А дори и да успееше да намери езеро, това не обясняваше токсините по кожата на мъртвия.
Кърт понечи да изключи компютъра, но точно тогава погледът му бе привлечен от странно цветно петно. Кликна на няколко пъти, за да увеличи изображението.
Картата се замъгли и се избистри отново. Многоцветното петно зае една четвърт от екрана.
Кърт се взираше в езеро. Езеро, което блестеше във всички оттенъци на дъгата, по-ярки, отколкото имаше право да бъде каквото и да било в природата.
Незабавно проумя какво вижда. А след това парченцата от пъзела бързо се наредиха. Разбра защо езерото е толкова ексцентрично цветно и проумя защо информаторът страдаше от ДКБ и същевременно по цялото му тяло имаше метални токсини.
Изглежда, че и той, и Брадшоу бяха прави.
Посегна към телефона, набра един номер и зачака отговор.
– Хайде, Джо! – прошепна нетърпеливо Кърт
На другия край на линията се чу щракване.
– Ало? – обади се сънен глас с американски акцент.
Джо Дзавала беше най-добрият приятел на Кърт, неговият най-предан и доверен съюзник, макар някои хора да биха използвали израза „съучастник в престъпленията”.
– Надявам се жените в Кеърнс да не са те изтощили – каза Кърт, – защото имам нужда от помощта ти.
Чу как Джо се прозя отсреща.
– Трябва да попитам: за какво става дума, за нещо опасно, незаконно или водещо до сериозни телесни повреди?
– Ако кажа „не”, ще ми повярваш ли?
– Най-вероятно няма – отвърна Джо. – Особено като се има предвид в какво си се забъркал там.
– Значи вече си научил?
– Естествено, от командния център оставиха съобщение. Но и без него няма как да пропусна новината – дават те по всички новини – обясни Джо. – „Си Ен Ен” съобщи, че „неназован американец е разрушил операта в Сидни.”
– Много остроумно! – въздъхна Кърт. – Жалко, че не изпълняваха „Увертюра 1812“1. Щеше да е страшен финал.
– А се оплакваше, че конференцията била скучна.
– Май съм сбъркал – призна си Кърт. – И така, искаш ли да участваш в купона?
– Ами – замисли се Джо, – утре по план трябва да се изфукам с новите ни регулатори на скоростите за гмуркане пред група репортери и почетни ученици от пети клас от Кеърнс като част от проекта „Големият бариерен риф”, но като се има предвид, че всички те задават едни и същи въпроси, май предпочитам да рискувам с теб. Какво искаш от мен?
– Тествахте ли регулаторите?
– Днес ги проверихме, бяха изправни.
– Идеално! – каза Кърт. – Опаковай ги и ги занеси на летището. Ще ти уредя чартърен полет.
– Готово! За какво са ни?
– Искам да проверя едно предчувствие – отговори Кърт.
– Знаеш, че можеш просто да го кажеш на съответните служби – напомни му Джо. – Остави озитата� да се оправят.
– Ако имах капка мозък в главата си, точно това щях да направя – съгласи се Кърт. – Но последният ми разговор с тях не мина добре. Мисля, че трябва не да им кажа, а да им покажа.
– Звучи логично – реши Джо. – И така, къде отиваме?
– Още не съм съвсем сигурен – призна Кърт. – Но ще разбереш, когато стигнеш до летището. Ще се срещнем на мястото, където отиваме.