– Знаеш, че можеш да разчиташ на мен – съгласи се Джо. – Hasta mañana, amigo!2
– И още нещо – рече Кърт, преди Джо да е затворил. – Запази всичко чуто под сомбрерото си. Това не е операция, за която имаме разрешение от НАМПД.
1 Тържествената „Увертюра 1812” е оркестрова творба от П. И. Чайковски, по повод победата на Русия в Отечествената война през 1812 г. Популярна с ефектното си звучене, в което участват хор, камбани, а на финала – оръдейни залпове. — Бел. ред.
2 До утре, приятелю! (исп.) — Бел. ред.
ГЛАВА 6
Янко Минкозович стоеше в центъра на осмоъгълната стая. Осветлението беше мъждиво и слабо, температурата – под десет градуса. Въпреки това Янко беше плувнал в пот. Фактът, че влажността в стаята беше около сто процента, имаше значение, но истинската причина бяха страхът и нервността му.
Опитваше се да се овладее, но колкото по-дълго стоеше и мълчеше, толкова по-хаотични ставаха мислите му.
Всички, които бяха викани в тази стая, изпитваха огромно безпокойство. Тук живееше работодателят им – оттук управляваше като диктатор, оттук раздаваше правосъдие като съдия.
Янко знаеше това най-добре. Самият той беше водил тук мнозина против волята им, а после ги бе измъквал от стаята или осъдени на ужасно наказание, или мъртви.
Зад него стояха двама от гардовете, стиснали в ръце късоцевни вариации на американската пушка М-16.
В известен смисъл те бяха хората на Янко. Все пак той командваше охраната. Но предпочиташе да не ги поглежда. Те не бяха тук, за да го подкрепят – бяха получили нареждане да го доведат.
Срещу групата, загледан през прозореца в пълния мрак навън, работодателят им чакаше.
– Каква е главната ти задача, Янко? – проговори внушителната фигура, без да се обръща. Гласът беше странно приглушен – резултат от обгорени и увредени гласни струни.
– Както добре знаете, аз съм отговорник по сигурността – отговори Янко.
– И как преценяваш работата си в светлината на последните събития?
Максимилиан Теро се обърна. Янко видя познатите белези от изгаряне. Всъщност виждаше се само устата, изкривена в грозен разрез след ужасен пожар. Носът, очите, дясното ухо и останалата част от лицето бяха скрити зад черна латексова маска. Тя криеше черти, които бяха прекалено ужасни за показване, но и внушаваше страх у всеки, който я погледнеше. Маската отделяше Теро от тях, превръщаше го в нещо по-малко или може би в нещо повече от човек.
Янко имаше усещането, че се взира в някакъв полубог, в същество, което трябваше да е загинало поне няколко пъти – от пожар, от изстрели, от радиация, но все още живееше. Янко не искаше да разочарова този полубог, но не можеше да се насили да излъже. Събра цялата си смелост и призна:
– Бяхме изложени на опасност. Целта ни може би е застрашена. Положих големи усилия, но не успях да открия този, който поставя целите ни в опасност. Провалът е мой и само мой.
– Вярно е – съгласи се Теро. – Как се случи?
– Всички ключове са у отговорника по гмуркане. Той не може да обясни как Панос е успял да се добере до въздушния шлюз. Или лъже, или има заговор, който се простира далеч отвъд Панос и другите предатели. Няма как да обясним всички странни неща, които се случиха. Няма човек, който да има достъп до всички области, в които се появиха пробиви. Знаете колко строго се охранява всичко.
Теро кимна и мекият латекс на маската улови малкото светлина в помещението. Отраженията затанцуваха по маската, сякаш латексът изпращаше и получаваше сигнали.
– Панос е заминал оттук с кола – каза Теро. – Това може да означава само едно: че помощта идва отвън. От някой от хората, на които сме се доверили да се занимават с нашия бизнес във външния свят.
Янко не беше съгласен, но запази мълчание.
Теро пристъпи от крак на крак.
– Разбираш в какво трудно положение се намирам, нали, Янко? Вече не знам на кого да вярвам – нито тук, нито на острова. Особено при положение, че следващата доставка диаманти е готова за изпращане. Тази доставка е най-голямата от всички досега. Но не мога да разчитам на други хора да извършат прехвърлянето.
– Отложете го – осмели се да предложи Янко.
– Колкото по-дълго тези диаманти останат ненатоварени, толкова повече алчност ще предизвикват у хората – отхвърли идеята Теро. – Повече няма да отлагам товаренето. Ти ще се върнеш на острова и ще се заемеш лично.
Очите на Янко светнаха.
– Аз ли?
– Първо ще убиеш всички, които преди се занимаваха с бизнеса ни – обясни Теро. – После ще вземеш доставката и ще заминеш за Джакарта, където ни очаква купувач.